За спасяването на света

– Върху прозрачното пластмасово небе?

Тя кимна няколко пъти, не го видях, но го усетих по рамото си. Внезапно тя избухна в ридания.

– Защо не можеш? – попитах, когато тя се поуспокои.

– Не е позволено. Деца се раждат само когато някой си отиде. Инак прозрачното пластмасово небе ще се срути върху града.

Пукнатина? Те са намерили пукнатина! Не са пробили спектролита с някакъв невероятен способ. Просто са намерили пукнатина… Каква жестокост само! Драстичен контрол върху раждаемостта. Майката и детето биват изгонвани. Но защо, защо, по дяволите? Простото обяснение на важния въпрос се пропука. За какво им е да скитат между кулите и да прелъстяват случайни индивиди, щом като бременността е смъртно опасна за тях? Простото решение не струва и пукната пара, ако в уравнението няма още нещо с още по-голяма важност от оцеляването им.

Пукната пара… Вече дори не забелязвам мисловния шум. Атавизмите от аналоговото ни минало.

– Защо… – хрумна ми още един въпрос. – Защо ти не отвори прозореца, както обикновено, а влетя през него и се удари?

Тя спря да хлипа на мига и повдигна лице към мен.

– Аз падах. Мислех, че ще се разбия, но в последния момент те видях и паднах в твоята стая.

– Защо си падала? Нали умееш да летиш?

– Заради детето. То ме прави тежка…

Тежка? Само един ден по-късно? Нонсенс! После се сетих. Храната. При нейното леко тяло дори парче пица променя баланса драматично. А след секс тя изпитва чудовищна нужда от храна… Детето няма нищо общо, просто за нея секс и „дете“ са едно и също нещо.

Обобщаване на въпросите:

Защо паразитите вършат нещо, което е смъртоносно опасно за тях?

Защо системата ги търпи?

Какво да правя сега?

– Ще ме изгониш ли? – пита внезапно тя.

Отварям уста да кажа нещо от сорта на: „Не, разбира се, как така ще те изгоня“. Но лъжата сама засяда на гърлото ми. А лъжа ли е? Каква ще е разликата, ако изгонят и двама ни?

– Няма да те изгоня. Сега сме заедно, ти и аз!

Изглежда този отговор я устройва напълно, защото отново се сгушва в мен. Но аз знам, че току-що се е появил още един фундаментален въпрос. Номер четири. Как да направя така, че да не ни изгонят от тук? От тази стая. Или – да намеря къде да отидем. Всъщност този въпрос е отговор на предишния, на номер три. Искам или не, аз вече съм ренегат. Субект извън системата. Но субект, който има в главата си доста пароли и кодове за достъп към самата система. А терминалите са навсякъде. Като оголени нерви на грамадно животно. Аз съм мравката, която трябва да го погъделичка гъсеницата с пипалата си, на точно определеното място, за да изпусне капки медена роса. Аз мога да съм мравката-листорез, не те. Ще се справя ли? Едва ли.

Въпреки това ще е интересно да опитам. Нямам бог знае какво да губя. Странно е как мисловният шум се усилва непрекъснато, но от това се чувствам все по-добре. Хрумва ми една странна асоциация. Рок музика. Съществувал някога стил в музиката, доста шумен и агресивен. Мнозина, когато чуели подобна музика, подскачали като ужилени. Какво е това! Ужас! Спрете го, веднага! Но по-упоритите привиквали с този шум, адаптирали сетивата си към него и скоро оглушителният рев на вокала и китарите са се превръщали в нещо стройно и хармонично. Всичко е въпрос на адаптивност. Дори усещането ни за шум подлежи на адаптация. Вече не се дразня от аналоговия шум в мислите си. Напротив, той ми помага да мисля някак по-различно, да виждам нещата различно. Вероятно е въпрос на време да започна да намирам по-различни и нестандартни решения…

Изведнъж се оказва, че такова време нямам. Пред очите ми притъмнява, светът около мен се завърта и стомахът ми се свива на топка.

Храната! По дяволите, храната!

От устата ми бликва топла и противно воняща течност, падам на една страна и тялото ми започва да се гърчи. Съзнанието ми се изключва и включва спонтанно, като проблясъци. Чувам момичето да пищи, с някаква периферна част от сетивата усещам, че ме държи с малките си ръчички за слепоочията. После губя съзнание окончателно.

Накъде под голямото пластмасово небе:

– Елиза, не те моля да се върна горе, аз и не мога да се върна там. Вече съм твърде тежка! Помогни ми да го спася, моля те!

– Толкова ли е важен за теб? Той е просто един вага.

– Той се грижи за мен! Ако оцелее, ще имам къде да живея и да отгледам детето си! То може да заеме моето място горе!

– Твоето място вече е заето, Габриел. Съжалявам. Ти постъпи неразумно.

– Тогава то ще живее долу.

– Долу? Колко ще издържи според теб? Година? Или смяташ и него да превърнеш във вага?

– Помогни ми! Моля те… Той е силен и умен, ще намери път към щастието, за него и за мен!

– Не вярвам на това, Габриел! Ти постъпи неразумно.

– Моля те. Заради нас! Ти ме обичаше…

– И все още те обичам!

– Тогава ми помогни!

– Не мога да го направя, любов моя… Така ще страдаш повече…