За спасяването на света

Никога не съм бил в стаята си денем. Денем тя се обитава от някой, който работи нощем. Но проблемът не е в това. Проблемът е в осъзнаването на факта, че стаята не е само моя. В известен смисъл тя изобщо не е моя. Ако изгубя работата си, ще попадна в „кошера“. Няма дори да разбера как ще се случи. Просто ще набера бутона „у дома“ на пулта на асансьора и вместо в тази стая, ще попадна в грамадните халета, където живеят хората с ниска квалификация.

Безбрежни рафтове, които чезнат в миризливия непрозрачен въздух. Надолу, нагоре, настрани. На всеки три рафта има малка платформа, на всеки десет – изход на вакуумния асансьор. На всеки рафт – по двама или по трима души. Ако са семейство, значи са късметлии. Ако е сам човек, значи работи нещо опасно за здравето му и скоро никой няма да го види повече…

Имам нужда от храна. Терминалът е до ръката ми, но има нещо, което ме тревожи. Медикаменти! Мозъчни стимуланти или де-стимуланти. Екстазини, депресини, супресори или инхибитори. Няма никакво значение каква храна ще си поръчам, от кой доставчик или на чие име ще я поръчам. В храната ще има точно това, което е предписал доктор Уилкинс. А точно сега адски много ми се иска да помисля със собствения си мозък. Сам. Без една или друга химична помия да накланя везните. Проблем – решение! Ясно осъзнатият проблем съдържа в себе си решението.

Двоен логин в отдалечена машина. Подмяна на правомощията. Копиране на сигнала. Насочване в подходяща посока. Лесно е, когато сам си оставил спасителни вратички в системата. По дяволите! Откъде да съм сигурен, че храната, предназначена за субекта Х, не съдържа подобна химична помия? По-зле от това – химията, предназначена за него, може да е смъртоносна за мен! Значи трябва да подменя не получателя, а предписанието…

Отново логване, проследяване, клониране, подмяна… Виждам го. Петстотин и дванайсет битово число. Нищо повече. Може да е обикновен аспирин, може да е виагра, може да е адреналин, може също така да е цианид. А ако го направя на нула? Нула във всички бройни системи си е пак нула…

Не е толкова просто. Може да страдам от нещо и да умра без лекарствата си за няколко часа. Някъде в тези дебри трябва да има логфайл, където въпросното число се помни за всяка една поничка, която съм изял през живота си. Ето го!

Виж ти. Преди седмица, за вечеря числото е било почти нула. Което нищо не значи. Но все пак вечер, предполага се, няма да седнат да ме тъпчат със стимуланти. Виж, сутрин и по обяд редовно съм получавал по едно тлъсто и закръглено чисълце… С късните вечерни прехапвания – друго едно подозрително число. Значи остава премереният риск на следобедното похапване.

Е, честито! Вече съм нарушител. Интрудер. И защо ми беше? Ако преди са се колебали дали да ме уволнят, сега със сигурност ще го направят. Системата не търпи нарушители. Равновесието е твърде крехко. Ако системата иска да оцелее, трябва да наказва нарушителите жестоко и показно.

Храната пристига след минута и петдесет и три секунди.

Пак тоя брояч! Май съм го развил с времето, не е въпрос на стимуланти…

Сядам на леглото с простичкия план – да мисля, докато дъвча. Едно допълнително движение на пръстите, докато пренастроя пропускливостта на стъклото към дневната светлина. Е, планът…

Планът се проваля с гръм и трясък в най-буквалния смисъл на думата още преди да съм отворил кутиите с храна. Нещо голямо и тежко се блъсва в прозореца и го разбива на хиляди парченца. В стаята се посипва дъжд от стъкло, а заедно с него, на пода пред краката ми пада и нечие тяло…

Картина:

Голото ù тяло лежи на пода, в неестествена поза. Подпряла се е на една ръка и се опитва да не се свлече напълно в локвата от натрошено стъкло. По дланите и коленете има стотици порезни рани, явно е разбила стъклото именно с тях. Кожата ù е бледо-синкава, ако не броим крещящия цвят на кръв по нея. Черната ù коса се е разпиляла пред лицето, което е обърнато към пода. Малките ù рамене сякаш са излезли от ставите си от пренапрежение да не падне напълно. Но болката е непоносима, тя изохква и пада по лице в локвата от натрошено стъкло. И замира така. Аз стоя с кутийка китайска храна в едната ръка и две пластмасови клечки в другата, гледам опулено, неспособен да помръдна дори. Тя лежи точно пред краката ми, ръката ù все още драска по пода и оставя кървави следи. В стаята с вой нахлува горещ вятър, вдигайки във въздуха дребни хартийки и някакъв полупрозрачен син воал.

Бавно излизане от шока:

Първото, което осъзнавам е, че тя е съвършено гола. Извивката на таза ми е странно позната, краката ù навяват усещането, че вече са ме обгръщали, че вече съм ги галил и целувал. Точно тези крака…

Това е тя! Не е кой знае какво откритие. Щях да се учудя, ако в стаята ми беше влетяла неизвестно откъде която и да е друга жена. Смаяният ми поглед забелязва още нещо. То е толкова естествено и едновременно с това – невероятно, че за дванадесет секунди мозъкът ми се изключва.