За спасяването на света

– Ние ще те наблюдаваме – отсече инспекторът и се надигна от стола си, с което показа, че разговорът е приключил. Секунди след това асансьорната клапа измляска и настана тишина.

„Лъже. И крие нещо. Много неща. Той не иска да си почивам. Иска да разбере защо тя избра мен. Примамка! Дори освободи стаята ми, ако случайно тя се появи денем. Какво ми е особеното?“

– Може ли да я видя? – попита Бенедикт. – Казахте, че имате няколко добри кадъра…

Картина:

Лице. Познатият овал, огрян от сини и червени светлини. Очи. Тихи и спокойни. Електрикови отблясъци върху ирисите. Веждите над тях са като куполите на града – тънки и плавни. Подчертават дълбочината на скътаната в тях нощ. Чувства? Да, в очите ù има много чувства. Бликат. Невъзможно е да осъзнаеш всички чувства, които бликат от очите ù. Но има нещо, което ги обединява и насочва. Молба. Молба да бъдат споделени. Молба да се потопиш в тях. Молба.

Спомени:

Някога, много отдавна, асансьорите не превозваха хора с вакуум, а с помощта на стоманени въжета и платформи. Бяха съвсем малко, само по основната дължина на сградите. Между сградите имаше огромни пространства, запълнени с улици, паркове, ниски къщи и площадки. По улиците се движеха автомобили, по тротоарите – хора. Но това отдавна не е така. Преди повече от 630 720 000 секунди, или както биха се изразили тогава – преди повече от двайсет години. Или още повече, но това е твърде дълъг период и точни стойности са невъзможни.

Аз съм дете. Около мен има трева, много трева. И дървета. По тревата мога да тичам, а по дърветата – да се катеря. Има и други като мен. Идват на това място, без да правят нещо особено, просто ходят по алеите и зяпат наоколо. По лицата им се чете спокойствие, радост и дори щастие. Движенията им са плавни и меки. Поздравяват се един друг с кимване и усмивки.

Дебела лелка се навежда над мен. Лицето ù е не просто усмихнато, тя дава всичко от себе си, за да е максимално приветлива и предразполагаща. Подава ми нещо, някаква връвчица, за която, оказва се, е завързан балон. Говори нещо мило и любезно, но аз не разбирам и дума. Защото съм само на две години, седя си мирно и тихо в количката и се опитвам да заспя. Над мен се надвесва още една жена. Млада и хубава. Разпознавам уханието ù безпогрешно. Топлината на ръцете ù. Гласът ù, от който мигом се успокоявам и всичко отново става прекрасно. Тя взема връвчицата от възрастната жена, казва нещо мило и я завързва за дръжката на количката ми. Лелката изчезва от взора ми, хубавата жена също изчезва, остава само синьото небе и розовото нещо, което е балон. С форма на заек, както по-късно научих.

Просто спомен. Вероятно имам много такива спомени. Но моят мозък е един фин и скъпоструващ инструмент. Не може да се използва произволно, не е позволено да мисли по начин, който не предполага произвеждането на софтуер. Само дребни отклонения, които са като мисловен шум. Сега си спомних как се нарича този шум. Нарича се „спомени“.

Количеството шум трябва да се филтрира до поносимо ниво, в противен случай инструментът ще произвежда брак. Софтуер, чийто изходен код напомня на мокри сънища. Тежки и тромави модули, които с всеки цикъл стават все по-тежки и все по-тромави, системите ги отхвърлят или още по-лошо – блокират!

Ежедневие (излизане от унеса):

Това не е моята стая. Ако се съди по кода на пулта на асансьора – точно тя трябва да е. Но възприятията ми отказват да приемат този факт. Извод: или системата допуска грешка, или слънчевата светлина променя драстично усещането за помещението, в което се намирам.