За спасяването на света

Още едно нарушение в системата. Не мога да рискувам да я натъпча с произволна храна. Макар че… тя явно е свикнала да яде какво ли не, вероятно е развила резистентност към повечето препарати. Преди малко ме изуми колко бързо и чисто се затвориха раните ù. Не може всичко това да е случайно.

Храната идва навреме и краткото зрелище се повтаря. Коремчето ù видимо се поду. Не смея да ù предложа още, вероятно няма стопер за преяждане. Проблемът със заговарянето отново става актуален.

Ставам от табуретката и отивам при нея. Сядам на леглото, като внимавам да не настъпя несгънатото крило. Тя не е против. Сгушва се в мен и ме обвива с другото си крило. Явно първото е пострадало и трябва да стои така, разгънато. Но другото се движи невероятно пъргаво и леко, сякаш е отделен организъм. А може би е? Нямам идея как точно е решена тази невъзможна биологична задача.

– Разбираш ли ме, когато говоря?

– Да…

Тихичък и кратък отговор. Оказа се толкова просто…

– Откъде си?

Повдига поглед към прозореца и примигва с очи веднъж. Отново жест вместо думи.

– Къде?

– Горе. Високо.

– Колко високо? На покрива на някоя от кулите?

– По-високо! Върху прозрачното пластмасово небе…

Анализ на чутото:

Куполите са направени от невероятно здрав прозрачен полимер. Покриват безбрежния мегаполис подобно на сапунена пяна, задържат слънчевата радиация, регулират парниковия ефект и снабдяват човешкия кошер с достатъчно кислород. Твърдението, че някой е пробил купола и живее върху него, е толкова невероятно, че не мога да го обхвана дори мислено. Имам странното усещане, че е истина, въпреки привидния абсурд.

Какво знам за системата всъщност? Какво знам със сигурност за света, в който живея? Набор от социални умения, които ми позволяват да заема едно по-чистичко местенце в него. Останалото го прави системата. Нужда от програмист? Нищо по-лесно: взема се подходящ изходен материал, включваш го в технологичния оборот, докато усвои проблематиката, докато тя се превърне в негова втора природа, тъпчеш го със стимуланти, филтрираш мисловния му шум и ако случайно започне да се побърква, насъскваш по него друга такава брънка от системата – психотерапевт. Специализиран специално в областта – побъркани програмисти.

Виждал ли съм някога куполите отблизо? Все някъде те опират в земята! Докосвал ли съм с ръка твърдия материал? Знам ли какъв е въздухът отвъд тях? Какво въобще знам за света, в който живея?

Продължение на разговора:

– Защо идваш нощем при мен?

Изглежда това е най-правилния подход. Простички въпроси, без намеци и заобикалки. Тя не умее да лъже и да се преструва. Ще ми каже просто така отговорите на всички загадки. Добрите решения често са смайващо прости.

Но първият ми простичък въпрос видимо я затрудни.

– Аз те харесвам… – каза тя най-сетне.

– Защо? Как въобще разбра, че съществувам?

Два въпроса едновременно. Грешка!

– Как ме намери? – задавам трети, обединяващ въпрос.

– Аз те видях една вечер… Скитах между кулата с червените обувки, кулата, на която кацат машини, и кулата с отхапаната ябълка. Ти стоеше до прозореца и гледаше нещо навън. Ти не ме видя, аз умея да не ме виждат…

Колко странно и изящно се изразява. Кулата с червените обувки. New Line Imaging. Кулата с отхапаната ябълка. Apple Microsystems… Кулата, на която кацат машини, трябва да е онази там, която нямам идея защо не е накичена с реклами от фундамента до върха на антената. Сива уродлива кула-небостъргач, без реклами. Ако не знаеш, че е там, може и да не я забележиш. Тя също умее да не бъде забелязвана. Още едно странно умение.

– Просто реши да дойдеш при мен?

– Да. Дойдох и влязох при теб.

– Прозорецът винаги е заключен. Как влезе?

– Мога да пъхна върха на крилцето си в цепнатината. Езичето се повдига лесно.

Простичко и елегантно. Поне едно нещо да има простичко и елегантно обяснение, а не някакво си биохимично чудо. Уви, само едно нещо. Главният въпрос, който ме връща до сегашното ми положение – какво искат ренегатите от мен? Изглежда няма никакъв заговор, конспирация или замисъл. Тя просто лети нощем, харесва си някого, влиза при него и изчезва преди първите слънчеви лъчи. Биохимичните подобрения са перфектно приспособени за тази цел. Феромони, които създават халюцинации, сексуална свръхвъзбуда, изтриване на временната памет. Криле, с които се движи извън системата и с които отваря прозорци. Леко и съблазнително тяло, пригодено за многократно правене на секс. Бързо зарастващи рани… Може би още някой и друг трик, но не повече. Те не са ренегати, те са най-обикновени специализирали се паразити. Крадат храна, сексуална наслада и временен подслон. Може би и размножителен материал. Нищо повече! Най-обикновени специализирани паразити върху системата.

Е, остава да намеря толкова просто обяснение и на въпроса – защо системата ги толерира, вместо да се отърве от тях. Това би било много лесно…

– Защо дойде при мен? Днес?

При този ми въпрос тя сведе още по-ниско глава и заплака тихо. Опитах се да я прегърна по-силно, да я погаля и утеша. По-скоро не успях.

– Аз ще имам дете. Не мога да се върна горе.