Докато Дженифър отваряше куфарчето си, за да извади документа, Бърг се спря до масата на защитата на излизане.
— Ти наистина ли мислиш, че имам нещо общо с това? Че дори съм знаела за него?
Вдигнах поглед към нея за миг, след това отговорих:
— Не знам, Дейна. Знам само, че още от първия ден се опитваш да наклониш терена, така че топката да се търкаля към теб. Дай ми причина да не го вярвам. Иди и намери портфейла.
Тя се намръщи и се отдалечи, без да отговори.
— Ето — каза Дженифър.
Взех призовката и станах.
— Ще тръгвам — каза тя. — Кажи ми, ако има проблем.
— Добре. Да говорим утре сутринта. И благодаря за днес.
— Няма проблем. Ще го занесеш ли на Сиско?
— Да, но мисля да отида с него, да видя дали не мога да раздрусам малко клетката.
— Пожелавам ти късмет. ФБР обикновено не се поддават на раздрусване.
Отидох при секретаря на Уорфийлд и го помолих да се обади на съдията преди тя да стигне до кабинета си и да я попита дали може да ме приеме и да подпише призовка. Той неохотно звънна и видях леката изненада на лицето му, когато съдията очевидно му каза да ме прати при нея.
Секретарят отвори ниската врата и ме пусна в коридора към кабинета. Коридорът бе продължение на пространството му, там имаше шкафове от едната страна и голям принтер и бюро от другата. Минах през още един коридор, с много врати към кабинети на съдии.
Този на Уорфийлд беше вляво и вратата му бе отворена. Тя седеше зад бюрото си, бе окачила черната тога на закачалка.
— Имате призовка за мен ли? — попита тя.
— Да, госпожо съдия — казах. — Призовка за документи.
Подадох през бюрото документа, който бе изготвила Дженифър. Стоях прав, докато съдията го четеше.
— Това е федерално дело — каза тя.
— Става въпрос за ФБР, но призовката е щатска — обясних.
— Виждам, но знаете, че се движите по тънък лед. ФБР няма да реагира на щатска призовка. Трябва да минете през администрацията на главния прокурор, Холър.
— Някои биха казали, че тъкмо минаването през администрацията на главния прокурор е движение по тънък лед, госпожо съдия.
Тя не откъсваше очи от призовката и зачете на глас:
— „Всички документи, свързани със задържането на Самюел Скейлс под това или друго име…“.
Хвърли листа върху бюрото, облегна се в стола и ме погледна.
— Знаете къде ще отиде това, нали? В кошчето.
— Може — отвърнах.
— Просто опипвате почвата? Опитвате се да предизвикате реакция?
— Действам по интуиция. Щеше да помогне, ако разполагах с портфейла и с име, по което да работя. Имате ли проблем с това, че опипвам почвата, госпожо съдия?
Обръщах се към бившия адвокат в нея. Знаех, че е била в същата ситуация: когато имаш нужда от пробив и правиш всичко, за да го постигнеш.
— Нямам нищо против това, което правите — каза Уорфийлд. — Но е малко късно. Делото започва след месец.
— Ще съм готов, госпожо съдия.
Тя се наведе напред, грабна писалка от лъскава сребърна поставка на бюрото и подписа призовката. Подаде ми я.
— Благодаря, госпожо съдия — казах.
Тръгнах към вратата, но тя ме хвана, преди да успея да се измъкна.
— Освободих две седмици за избор на съдебни заседатели — каза на гърба ми.
Обърнах се и я погледнах.
— Ако се опитате да ме прецакате, като протакате и след това поискате отлагане, отговорът ми ще бъде „не“.
Кимнах в знак, че съм разбрал.
— Благодаря, ваша чест — казах.
Излязох през вратата с моята носеща слаба надежда призовка.
20.
В съдебната зала секретарят ми каза, че имам посетител, който ме чакал на местата за публиката, но приставът го прогонил, защото залата затваряла до края на деня.
— Едър тип? — попитах. — Черна тениска, ботуши?
— Не — отвърна секретарят. — Чернокож. С костюм. Това пробуди любопитството ми. Събрах си книжата, които бях оставил на мястото си на масата на защитата, и излязох от съдебната зала. В коридора видях посетителя, който ме чакаше на пейка до вратата. За малко да не го позная с костюм и вратовръзка.
— Бишоп?
— Адвокате.
— Бишоп, какво правиш тук? Излезе ли?
— Излязох, човече, готов съм да започна работа.
Тогава се сетих. Бях му предложил работа в последния си ден в затвора. Бишоп видя колебанието ми.
— Няма проблем, ако нямаш работа за мен, човече. Знам, че те чака дело и други простотии, за които да се тревожиш.
— Не, всичко е наред. Просто… се изненадах.
— Е, имаш ли нужда от шофьор?
— Имам. Искам да кажа, не всеки ден, но имам нужда от човек на повикване, да. Кога искаш да започнеш?
Бишоп разпери ръце, за да ми се покаже.
— Сложил съм си костюма за погребения — каза. — Готов съм.
— Ами шофьорска книжка? — попитах.
— Имам. Взех си я веднага щом излязох.
— Кога беше това?
— В сряда.
— Добре, дай да видя. Трябва да я снимам и да те добавя към осигуровката.
— Няма проблем.
Извади от джоба на панталоните си тънък портфейл и ми подаде чисто нова шофьорска книжка. Изглеждаше ми истинска. За първи път видях, че името му е Бамбаджан Бишоп. Извадих телефона си и я снимах.
— Откъде идва това име? — попитах.
— Майка ми е от Брега на слоновата кост — каза той. — Това е името на баща ѝ.
— Е, трябва да отида до Уестуд, за да оставя една призовка. Искаш ли да започнеш веднага?
— Тук съм. Готов съм.