Заложници

Спомням си как веднъж се обадих на Адам в службата му, защото трябваше да окося тревата, а нямах представа как да включа новата косачка. Не го виждам, повтарях постоянно, а той търпеливо започваше отначало и ми обясняваше всичко. Чарли използва същия глас — говори ми бавно, ясно и търпеливо, но не и поучително.

— Виждам го. — Осъзнавам, че той не е отговорил на въпроса ми за горивото.

— Натисни го и после го завърти на три. Кажи ми като го направиш.

— Готово.

— Чудесна работа. Добре, разполагаме с известно време, преди да започнем да се спускаме, затова сега ще те преведа набързо през инструментите, от които ще имаме нужда, тъй като по-късно ще сме доста заети. — Чарли ми обяснява как да отворя предкрилките, да променя скоростта и къде е ръчката за приземяването. Всеки път, в който докосна нужното управление, се опитвам да го запомня. Този самолет е много различен от малките летателни апарати, с които съм летяла. Все едно да се научиш да караш мотопед и след това да се качиш на автомобил. Обръщам се към Роуън, който ми кима и мълчаливо запомня местоположението на всеки инструмент.

Поглеждам през прозореца, но ми се завива свят и затварям очи, за да проясня главата си.

— Добре ли си? — пита ме Роуън.

Кимам, макар да съм много далеч от добре.

— Искаш ли аз да поема?

— Всичко е наред.

Той ме докосва по ръката.

— Дъщеря ти ще е добре. Сигурен съм.

— Няма как да знаеш! — Думите ми са потопени в болезнен хлип и всичко, което се мъча да потисна, си проправя път към повърхността. Опитвам се да държа София и Адам извън мислите си, за да се съсредоточа върху успешното ни кацане. Не бива да мисля колко много ги обичам — колко много се нуждая от тях, — докато не се уверя, че ще се измъкнем живи от тази ситуация.

— Съжалявам, аз…

— Моля те! Просто… — Затварям очи и притискам пръсти в главата си, сякаш имат силата да променят онова, което е вътре. Роуън млъква. Изпускам бавна и трепереща въздишка, след което натискам бутона за връзка с контрол на въздушния трафик. — Тук е полет 79.

— Слушам те, Мина.

— Ще се нуждаем от линейка веднага след като кацнем. Единият от пилотите ни е в тежко състояние.

— Линейка, пожарна, полиция, военни — ще получиш цялата кавалерия, Мина.

— Имаме също така няколко жертви на борда. Двама от похитителите, един пасажер и четирима от екипажа.

Единствено кратката пауза ми подсказва, че от другата страна разбират тежестта на случилото се.

— Разбрано.

— Чарли?

— Слушам те, Мина.

Преглъщам.

— Похитителите заплашиха семейството ми.

Оставям изречението да увисне във въздуха и очаквам Чарли да ми обясни, че знае всичко за това, че Адам и София са в безопасност и че косъм не е паднал от главите им, след като съм изпълнила нарежданията. Чакам да чуя, че съм постъпила правилно.

— Казаха ми, че ако не се съглася да изпълня исканията им — продължавам, след като става ясно, че Чарли чака да довърша, — ще наранят дъщеря ми. Трябва да… трябва да…

Пускам бутона за радиото, отпускам глава на облегалката и затварям очи. Гърдите ми горят от сълзите, които се опитвам да спра.

— Искаш да разбереш дали е добре — констатира той и аз кимам, макар да знам, че не ме вижда. След секунда продължава: — Ще се свържем с нея. — Изпускам въздишка. — Точно сега искам да смениш честотата, защото ще те прехвърля на…

— Моля те, не ме оставяй!

Думите ми са напоени с истерия, но Чарли бърза да ме успокои:

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Просто се прехвърлям от едното бюро на другото и когато отново чуеш гласа ми, ще мога да те виждам на другия радар.

Обещанието му ми вдъхва увереност и изпълнявам нареждането му да сменя канала, но това са най-дългите трийсет секунди в живота ми. Имам чувството, че съм лодка, чиито въжета са отрязани от пристанището и се нося безцелно в морето.

— Готова ли си да започнем да се спускаме?

Облекчението ме кара да се усмихна.

— Готова съм.

Чарли ми обяснява всяка една стъпка от процеса, докато се спускаме на седем хиляди и петстотин метра, на четири хиляди и петстотин. Кара ме да намеря бутон, на който пише ВЪЗД СКОРОСТ. Намалявам скоростта ни на 250 възела. Успявам да поддържам дишането си спокойно, но не мога да погледна навън и всеки път, в който Роуън помръдне или Чарли наруши тишината, пулсът ми се ускорява.

В пилотската кабина мирише на кафе, почистващи препарати, пот и тапицирани седалки. Зрението ми се размазва, в ъгълчетата на очите ми се появяват черни петна и главата ми се замайва.

Минаха единайсет години от случилото се.

— Какво искаш да кажеш? Как така се отказваш? — Баща ми беше вбесен, а майка ми объркана. — Имаш отлични оценки на всички наземни тестове — начело на класа си.

— Повече не искам да се занимавам с това.

Казах им, че ще им върна парите, но дори да можех да го направя, къщата им отдавна я нямаше.

Намразих се заради това, че се отказах, че се предадох. Повтарях си, че да съм част от екипажа, е следващото най-хубаво нещо, но това беше по-скоро наказание, отколкото утешителна награда. Постоянно напомняне за избора, който бях направила.