Заложници

Вместо това му позволих да ме прегърне и да ме преведе през летището, все едно съм инвалид. Позволих му да си измисли онези глупости, да каже на хората, че съм получила паническа атака. Позволих му да ме накара да се усъмня в собствените си спомени.

Не споделих на Адам. Нямаше да мога да понеса осъдителния му поглед. А и чувството ми на вина беше достатъчно бреме.

* * *

— Мина — казва Чарли, — готови сме да започнем спускането.

Пред очите ми са пасажерите в кабината зад мен — бременната жена, която говори със съпруга си по ФейсТайм, Лаклан и родителите му, лейди Бароу, горката Джини и годеникът ѝ, който не желае да се ожени за нея. Пръстът ми увисва над бутона на уредбата. Трябва да кажа нещо на пасажерите, но не съм сигурна, че ще успея да им вдъхна нужното доверие.

Натискам бутона и се опитвам да звуча спокойно:

— Говори вашият пилот. — Трябва да смятат, че всичко е под контрол, да вярват, че ще се приземим успешно. — Съвсем скоро ще започнем да се спускаме над летището в Сидни, така че ви моля да се върнете по местата си и да закопчаете предпазните си колани. — Добре познатата инструкция ме успокоява. Оставям трубката на уредбата на мястото ѝ и поглеждам просторното небе пред очите ми. Мога да се справя. Мисля си за отчаяните телефонни разговори, на които станах свидетелка в кабината — за обещанията, признанията и клетвите. Дължа им го, трябва да приземя самолета. Дължа го на София, на която обещах, че никога повече няма да изгуби майка си. Дължа го на Кас Уилямс, която нямаше да умре, ако имах силата да отвърна.

Дължа го на себе си. Трябва да си докажа, че мога да летя.

Чувам гласа на Чарли в слушалките си:

— Мина, би ли ни свалила на хиляда и петстотин метра?

За миг главата ми се изпразва от съдържание, след което си спомням бутона ВИС и намалявам височината, а после и скоростта ни.

— Добре… готово.

— Потърси едно копче, на което пише ПОС — ще го използваме да завием.

Намирам го още преди да е млъкнал — под сенника на таблото, вляво от бутона за автопилота — и го завъртам на сто и осемдесет градуса, преди да го натисна. Почти веднага самолетът започва да завива.

— Добра работа, Мина. Помниш ли къде е ръчката за предкрилките? — Протягам ръка към нея. — Вдигни я нагоре, след което я свали с едно деление. — Разнася се стържещ звук и тупване, когато предкрилките заемат позиция. Подобни шумове обикновено ме успокояват. Представям си какво щях да правя, ако този полет вървеше по план — щях да вървя из кабината и да намествам седалките и масичките. Щях да чакам с нетърпение да отида в хотелската си стая, след което да се разходя из Сидни. Сега единственото, което желая, е да кацнем успешно.

— Хиляда и двеста метра.

Изпълнявам инструкциите на Чарли, като в същото време ги повтарям на глас. Посока нула-седем-нула. Деветстотин метра. Предкрилки. Посока нула-три-нула. Самолетът завива още повече с всяка промяна в посоката, докато не виждам летището пред нас.

— Търси бутон, на който пише КАЦ — казва Чарли. — С него ще кацнем. Той ще задейства локализатора и системата за радионавигация, които ще ни приземят успешно.

Необходимо ми е известно време, за да го намеря — точно под бутона за автопилота — и докато го натискам, Чарли вече ми дава следващата си инструкция — да спусна колесниците. Ръчката е на средна позиция — издърпвам я навън и я свалям надолу. Разнася се продължително свистене.

— Мина, натисна ли бутона КАЦ? Лампичката под него свети ли?

Поглеждам таблото. Нищо не свети.

— Натиснах го, но…

— Изпуснала си момента. Ще се наложи отново да заходим. Колко гориво ни е останало? — Намирам правилния бутон и прочитам числото на екрана. Представям си седналия зад компютър в Бризбейн Чарли, който гледа как една точка се движи на монитора му. Следва дълго мълчание и когато проговаря отново, спокойствието в гласа му звучи насилено. — Добре, Мина, хайде да опитаме още веднъж.

— Имаме ли достатъчно гориво?

Пауза. Затварям очи. Мисля си за София и Адам. Чарли не ми каза дали са добре. Не знам дали е премълчал, защото не му е известно, или защото нещо се е случило с тях.

— Положението е сериозно, Мина. Няма да те лъжа.

Поемам си дълбоко въздух. Горивото трябва да е достатъчно. Не сме стигнали чак дотук, за да се провалим.

— Посока нула-девет-нула.

— Нула-девет-нула — повтарям, докато завивам. Летим на височина деветстотин метра, а под нас е ясно. Океанът е тъмносин, а малки бели коне галопират по вълните. Струва ми се невъзможно, че едва вчера сме тръгнали от Лондон — толкова много неща се случиха за двайсет и четири часа. Умората ми е непоклатима като мен самата, като дебело и тежко палто, притискащо раменете ми е, а бдителността ми е подхранвана от страха ми и е просто измама, тя е като временен прилив на енергия след чаша кафе.

— Едно-осем-нула.

— Едно-осем-нула.

— Три-едно-нула.