Заложници

— Връзката между вас, членовете на екипажа и пасажерите ще е сложна — каза първата психоложка. Тя говори пред всички нас в конферентната зала на летището в Сидни, като ни въоръжи с оръжия, благодарение на които да оцелеем през следващите няколко дни, в случай че сметнехме, че изпитанието ни е приключило. — Възможно е да се намразите, защото си напомняте за случилото се. Или пък да се почувствате по-близки един с друг, отколкото със собствените си семейства. Преживели сте истински ад през изминалите двайсет часа, така че ви уверявам, че каквото и да чувствате сега е напълно нормално.

Въобще не се чувствам нормално. Вината ме разяжда от мига в който се събудих след изтощителните разпити, интервюта и безкрайните повтаряния на случилото се. Хотелът беше пълен с травмирани пасажери, които се събираха в ъглите на салона и си казваха: Не ми излиза от главата как… Всеки ден се появяват туристи. Зяпаме ги и се чудим какво ли е чувството да дойдеш в Сидни на почивка, да слезеш от самолета и единственият ти проблем да е часовата разлика.

Адам ми даде пространство. Вечерях с Роуън и Дерек, като през цялото време ми се искаше Ческа да е с нас. Острието на брадвата беше пропуснало мозъка ѝ с милиметри. Състоянието ѝ все още беше критично, казваха лекарите, и трябваше да се установи какви дългосрочни вреди ѝ бяха нанесени, но щеше да живее. Щяха да я оставят в интензивното на болница „Сейнт Винсънт“, докато не станеше безопасно да я върнат във Великобритания. Исках да ѝ отида на посещение, за да изгоня спомена за последния път, в който я видях — със сплъстена от кръв коса, — но не допускаха посетители, докато не се стабилизира.

Бързо влязохме в рутина като туристи на екскурзия, срещахме се за храненията, след което се прибирахме в стаите си, като никога не напускахме пределите на хотела. Усещах — основателно или не — неприязън към мен от останалите от екипажа, каквато вероятно заслужавах, затова се радвах, когато някои от пасажерите ме подкрепиха. До края на живота си ще нося бремето на постъпката си.

— Всеки щеше да направи същото — каза Роуън. Пиехме по питие след вечеря — само двамата, защото Дерек отдавна се беше прибрал в стаята си. Нуждаех се от сън, но се страхувах да остана сама и от онова, което ме очакваше в сънищата ми.

— Да, но не на тях им се наложи да го направят, а на мен. — Бях преследвана от мъртвите очи на Кармел и от безсмислената смърт на Бен и Луис. Толкова много отнети животи.

— Много животи бяха спасени. — Роуън беше учител — математика, заради греховете ми! Явно беше добър в работата си. Бе от онези хора, около чиито очи се появяваха бръчки, когато се усмихнеше, и чийто поглед се проясняваше веднага когато започнеше да обяснява нещо. Беше ерген. Не че имаше значение за мен, разбира се. — Не срещнах правилната жена — ухили ми се той, след което стана сериозен и това ме накара да затая дъх. Двамата извърнахме погледи едновременно и се запитахме дали не трябва да се прибираме. Тръгнахме по различните коридори към стаите си. Лежах будна, защото бях прекалено изморена, за да спя, и се чудех дали нещата отново ще са същите.

На следващия ден се обадих на Адам. Желанието да го видя беше по-силно от гнева, който изпитвах заради опасността, на която бе подложил дъщеря ни. Замислих се за годините, в които го бях лъгала — в които бях лъгала всички — за причината да се откажа от мечтата си да стана пилот. Какво прави една лъжа по-лоша от друга?

— Липсваш ми — казах аз.

— И ти ни липсваш.

Отчаяно исках да се прибера у дома. Адам ме уверяваше, че София е добре, и му вярвах, но връзката ми с дъщеря ми караше сърцето ми да се свива. Още един ден ще ви разпитваме, казваха ни. Още един ден и можете да си вървите.

„Уърлд Еърлайнс“ спряха директния полет в знак на уважение и се наложи в Шанхай да се прекачим. Акциите им паднаха с четиресет и два процента и се чудех колко време ще е необходимо, за да се поправят щетите, нанесени от Мисури и екипа ѝ. В крайна сметка те спечелиха по свой си начин.

Диндар запази за всички — за целия екипаж и за онези пасажери, чиито планове се промениха след приключението ни — места в бизнес класа на полетите ни към дома и остави излишните седалки свободни, както се правеше, когато летеше кралицата. Бременната жена искаше да се прибере у дома при съпруга си, който, предвид обстоятелствата, беше пуснат в отпуска за Коледа. Дъг си тръгна и остави Джини да ближе рани в петзвездния хотел, който бе запазил за „медения им месец“.

Роуън пътуваше за Сидни заради конференция, на която така и не отиде.

— Вече няма голям смисъл да оставам — каза той, когато ни предложиха билети за връщане. Никой от нас не можеше да си представи да обикаля забележителностите.

Джейсън Поук също се върна във Великобритания, заедно с още няколко пасажери, включително едно семейство от икономична класа, което смяташе, че това може да е единствената им възможност да летят в бизнес класа. Не бях единствената, която изпита неочаквана и отчаяна нужда да се прибере у дома за Коледа.