Заложници

Под вратата на мазето просветва. Вдигам си коленете и заравям в тях глава, когато чувам мощен трясък, който проехтява в цялата къща, и от тавана падат прах и отломки. Усещам ръка на рамото си — друга вдига главата ми и слага нещо отгоре ѝ. Изведнъж въздухът става по-чист — димът не засяда на гърлото ми и не ми пари на очите. Виждам двама пожарникари в мазето. Жената вдига окуражително палци. Кимам ѝ в отговор. Тя ми прави знак да се наведа напред. Колегата ѝ вече оглежда белезниците. Опитвам се да им осигуря колкото се може повече пространство за работа. Разнася се стържещ звук и се появява струя от искри. Подготвям се да се плъзна напред, но вместо това се разтрисам и падам рязко. Най-накрая съм свободен.

Отрязали са тръбата, а не белезниците, и залитам, когато се опитвам да стана, защото не мога да пазя равновесие с ръце зад гърба. Глезените ми протестират под мен, вдървени от седенето. Докато се чудя как ще вървя, камо ли да бягам, съм хванат безцеремонно от двете страни и сложен на носилка. Стягат здраво коланите ѝ през гърдите и краката ми.

Качват ме по стълбите — колелата на носилката се удрят във всяко стъпало — и през останките от вратата на мазето. Зървам за миг кухнята, преди да отидем в коридора — пламъците пълзят по тапетите на стълбището и навсякъде има вода, — след което излизаме навън. От всички посоки просветват сини светлини, докато бутат носилката ми, а един парамедик върви до мен. Той маха противогаза, а аз крещя:

— София… Къде е София? — Никой не ме чува.

— Едно, две, три. — Усещам разтрисане и плъзгане, когато ме вкарват в линейката.

— Искам да видя дъщеря си.

— Има белезници… приличат на полицейски. Намерете някой с ключ.

Говорят над мен. Изведнъж изпитвам огромно изтощение и затварям очи, за да ги оставя да си свършат работата. Вдигат главата ми и ми слагат кислородна маска, след което ме обръщат на една страна и парамедикът оглежда кървящите ми китки.

— Вие ли сте търсили ключ за белезници? — Гласът е женски и си проправя път в подсъзнанието ми. Усещам подръпване на ръкава, преди да изпитам блажено облекчение от махането на металните халки от ръцете ми. То е последвано от силна болка, когато се опитвам да ги раздвижа. Жената все още говори и разпознавам гласа, но не мога да се сетя на кого принадлежи.

— … беше много притеснено, горкото създание. Искаш ли да я видиш?

— София! — Опитвам се да седна и виждам водопад от къдрава коса до отворената врата. До нея е инспектор Наоми Бътлър.

Дъщеря ми ме гледа с ококорени и изплашени очи. Вдигам кислородната маска, за да види лицето ми. Облечена е в коженото рокерско яке на Бътлър, чиито ръкави висят до земята. То е закопчано и Слончо се подава под брадичката ѝ.

— Паднах — казва тя. Долната ѝ устна потреперва.

— Справи се прекрасно, тиквичке.

— Една тийнейджърка я е видяла. — Инспекторката вдига София в линейката и тя побягва към мен да ме прегърне. — Живее до месарницата — явно е срещнала дъщеря ти в парка снощи? Добро хлапе, веднага се обади.

— Скъсах си пижамата.

— Ще отидем на пазар. Ще ти купим няколко нови.

— И мама ли ще дойде?

Сърцето ми се свива. Отварям уста, но не знам какво да кажа, затова поглеждам Бътлър, която се усмихва и подава телефона си на София.

— Искаш ли да покажеш на татко си?

Дъщеря ми засиява.

— Мама пилотира самолета. — Тя натиска бутона за пускане на видеоклип и притиска глава в моята. Заедно гледаме как Мина приземява успешно самолета в Сидни.

Петдесет Бъдни вечер Мина

Много съм нервна. — Поглеждам Роуън. — Глупаво ли е от моя страна? — На лентата за получаване на багаж на летище „Гетуик“ сме. Била съм стотици пъти на това място. Гледаме как едни и същи куфари да се въртят ли, въртят. В средата на лентата е сложена елха, украсена с картонени куфари.

— Заради пресата ли?

— Да — отговарям аз, макар че дори не се бях сетила за нея. Предстоящата среща с Адам ме изпълва с безпокойство. Разговаряхме всеки ден през изминалите шест денонощия и дори лошата връзка не успя да ни спести неловкостта. Поглеждам лицето му на дисплея и виждам същия стар Адам, макар че много неща се случиха, откакто го видях за последно.

Той ми разказа всичко. За хазарта, заемите, лихвите. За лъжите, които е казал в службата си, за вероятността да загуби работата си. Когато ми сподели как онзи тип е заплашил Катя и си спомних, че кошмарите на София започнаха същата седмица, спрях да слушам. Не можех да понеса повече, затова прекратих разговора и си изключих телефона. Седнах в бара на хотела и пих кафе след кафе, но това само ме изнерви още повече.

Настаниха екипажа в същия хотел като пасажерите, а целият приземен етаж беше заварден за предстоящите разпити. Движехме се като инвалиди през ресторантите и салоните, препращани от лекари, на полицаи, на журналисти и — когато имахме нужда — на психолози.