Заложници

Финли и майка му седяха един до друг. Дадох му малък подарък точно преди да излетим. Очите му засияха, когато разкъса опаковката.

— Еърподи! Страхотно!

— Знаех си, че ще ти харесат — усмихнах му се, когато пъхна в ушите си безжичните слушалки.

— Благодаря ви, много сте мила — каза майка му, която не свали поглед от него през целия полет. Когато той се измори, тя легна на една страна, за да го гледа как спи.

Тревожех се за Дерек. Седях в салона на летището в Сидни и си спомнях отчаянието в гласа му, когато бяхме на пода в икономична класа. Той определено промени решението си, но дали не го направи заради напрежението от ситуацията? От липсата на контрол? В деня на пресконференцията сподели линк в Туитър към статия в блог. В нея се описваха серия от сбогувания, които бяха трогателни и изпълнени с черен хумор, и ме разплакаха. Дали не беше променил решението си? Дали това не бе предсмъртното му писмо?

В следващия миг, няколко минути преди затварянето на гейта, Дерек нахлу в салона с малък куфар и вестник. Бяха му предложили да води колонка в „Таймс“. Той се шегуваше с новината, но раменете му бяха по-изправени и настроението — много по-добро. Зарадвах се, че от случилото се беше излязло нещо хубаво за него.

Обслужването на полета беше петзвездно, като разполагахме дори с психолог и лекар, който ми даде хапче за сън, защото бях прекалено изплашена, за да затворя очи. Събудих се с писък и плувнала в пот. Роуън едва успя да ме успокои.

Не бях единствената, която пищеше насън и която се разтрепери неконтролируемо, когато пилотът обяви попаднахме в турбуленция, моля ви, закопчайте коланите си. Не бях единствената, която погледна другите пасажери, за да се увери, че познава всеки от тях и че никой от екипа на Мисури не се беше промъкнал някак си през мрежата.

Куфарът ми се показва зад ъгъла. Пристъпвам към него, но Роуън ме изпреварва.

— Позволи на мен.

Шумът в „Пристигащи“ е оглушителен. Навсякъде святкат светкавици на фотоапарати. За щастие, съм със слънчеви очила, каквито Роуън предложи да си сложим. В началото ми се стори глупаво — все едно бяхме някакви псевдознаменитости, — но положението е ужасяващо и всеки мой инстинкт ме кара да се скрия. Роуън ме насочва към изхода с настоятелна и успокояваща ръка на гърба ми. Викат ни: Насам!

Алис Даванти говори по мобилния си телефон. Тя минава покрай събралите се репортери и продължава към изхода. Предполагам, че ще отиде направо в службата си и ще напише статия за отвличането на десетилетието. Първият отвлечен пасажер, пристигнал във Великобритания…

— Мина, ще бъдеш ли изправена на съд?

Помещението се разлюлява и морето от лица се размазва пред очите ми. Усещам, че падам. Отново съм на самолета, отварям вратата на пилотската кабина и виждам лицето на Майк…

— Лекар!

Удобно припадане, така ще го нарече един от по-неприятните вестници. Развълнувана от героичното си кацане, ще се изрази друг. Аз бих им дала по-различни заглавия. Ужасена. Потресена. Виновна.

Роуън ми помага да стана. Избутвам ентусиазирания лекар, дошъл да ме прегледа. Защото видях нещо между табелите на шофьорите и диктофоните на журналистите и то е единственото лекарство, от което имам нужда.

Табелата е нарисувана на картон, а красивите букви на София са написани с червено и брокат.

ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАМО.

По краищата на табелата са залепени с тиксо — едно върху друго, подобно на венчелистчета — десетки малки листчета хартия. Писмата, които всеки път оставях на възглавницата на София. Запазила е всяко едно от тях.

Пускам куфара и побягвам — бягам с всички сили към табелата, към дъщеря си, към дома.

— Мамо!

Вдигам я и я прегръщам силно, разплаквам се в косата ѝ, помирисвам шампоана ѝ, кожата ѝ, собствения ѝ аромат. Тя плаче и аз плача. Усещам една ръка около мен, която познавам до болка.

— Защо се забави толкова много? — пита нежно Адам.

Затварям очи, прогонвам ужасите на полет 79 и се съсредоточавам върху добре познатия допир на съпруга ми и мекото тяло между нас. Това е семейството ми. Това е животът ми.

— Съжалявам, че закъснях.

Петдесет и едно Три години по-късно Адам

Дай да те огледам. — Мина гледа лицето на София и едва сега осъзнавам, че вече не се налага да се навежда. Дъщеря ни е станала много висока. — Изглеждаш перфектно.

— Татко ми направи прическата.

— Браво на него.

По настояване на София се уча да правя прически от поредица от видеоклипове в YouTube. Днес съм на тема френски плитки — разделянето започва в средата, след което се сплитат първо отляво и после отдясно. Къдравите краища стърчат под ушите ѝ — единият е малък, а другият — голям.