Заложници

На последния ден от съдебния процес, когато сме повикани да чуем присъдата на съдията, се оглеждам в съдебната зала и виждам хората, които след прекарани шест месеца тук са ми също толкова познати, колкото собственото ми семейство. Дерек си е облякъл костюм — сигурно по-късно има интервю. Той плавно се премести от пресата в телевизията за разлика от Алис Даванти, чиято кариера потъна в забвение, след като един от пасажерите пусна видео с нея как се опитва да вземе едно от заетите места в самолета.

Джейсън Поук се справя по-добре. Той се извини сърцераздирателно и искрено за всички груби шеги в миналото и помоли за прошка, че се е наместил на чуждо място на полет 79.

— Когато смяташ, че си напът да умреш — каза той пред „Добро утро, Великобритания“, — целият ти живот минава като на лента пред очите ти… и онова, което видях, не ме кара да се гордея! — Сега е коментатор на документални филми за бедствия и пътува по целия свят, за да намери човешките истории зад цунамита, земетресения, горски пожари… Пробудения Поук, така го нарекоха таблоидите. Новороденият емпат.

Каролин и Джейми Крофърд не се върнаха, за да чуят присъдата. Джейми си тръгна веднага след като даде показания, а Каролин остана достатъчно дълго, за да обяви откриването на Спортна фондация за младежи „Крофърд“. Разводът им не беше особено приятелски. Прецакан заради похожденията си, гласеше заглавието в един от таблоидите и там се говореше за милионите, които Джейми беше прехвърлил на благотворителната организация на съпругата си, за да му разпише „пътния лист“.

Смятах, че медиите ще се изморят от случая, но те не спираха да го отразяват. Похитителите бяха в ареста, но пасажерите постоянно осигуряваха новини като „На бездетната двойка от австралийския ад им се родиха близнаци“ или в случая с родителите на Кармел — „Ще отмъстим за нашата дъщеря“.

* * *

Съдията ги осъжда да живеят. В действителност обаче им отнема живота, тъй като минималната присъда е четиресет години. Стискам ръката на Мина. Дори Бека (все още я наричам така, макар че истинското ѝ име беше публикувано във вестниците), най-младата от подсъдимите, ще бъде над шейсетгодишна, когато излезе. Няма да има деца, кариера, живот.

Не се радваме. Не сме в еуфория, докато напускаме съда. Продължителността на процеса е изцедила всичко от нас. Просто изпитваме огромно облекчение, че най-накрая свърши.

— Значи това беше всичко. — Дерек изглежда малко разочарован. Той ме потупва по гърба и ме прегръща неловко, преди да целуне Мина по бузата. — Смело момиче.

Не са много хората, на които съпругата ми позволява да я наричат „момиче“, но Дерек е един от тях. Той стана част от живота ни като добрия чичо и ми се иска да мисля, че също ни приема като семейство.

— Мисля, че е ред на Ческа да организира вечеря — добавя той.

— Напълно си прав — съгласява се тя. — Ще ви изпратя имейли.

Месечните вечери започнаха след онзи първи път, в който се събрахме няколко седмици след като Ческа излезе от болницата. Това беше по идея на Мина, за да представи София и мен на Ческа, Роуън и Дерек. В началото разговорът беше доста неестествен. Говорехме на незначителни теми, които ни държаха надалеч от истинската причина за събирането ни.

София беше онази, която стопи ледовете.

— Какво ще се случи с похитителите?

— Ще влязат в затвора — отговорих твърдо аз.

— Трябва да ги качат на самолет и да им кажат, че ще се разбие, за да се изплашат също както вас. След това да ги затворят в ужасно студено мазе и да запалят къщата, за да видят дали ще им хареса.

След кратката ѝ реч последва мълчание. Не знаех дали да аплодирам чувството за справедливост на дъщеря си, или да се разтревожа, че отглеждам психопатка, но Мина се разсмя.

— Напълно съм съгласна. — Тя вдигна чашата си. — За София.

— За София! — отговорихме в един глас.

— Може би трябва да станеш съдийка, когато пораснеш — предложи Роуън, но дъщеря ми поклати глава.

— Ще стана полицайка. — Тя ми се усмихна, след което погледна Мина. — И пилотка.

— Ще си заета жена — каза Дерек.

— И природо… — София се затрудни с думата —… защитничка.

Все едно каза „Макбет“ в стая с актьори[11]. Дерек потръпна, Ческа затвори очи, а Роуън, който обикновено беше невъзмутим, изгуби веждите си под косата си.

— Учат го в училище — обясни Мина. — За ледените шапки, пластмасата за еднократна употреба, такива неща. — В гласа ѝ имаше извинение, което всички разбирахме.

— Отговарям за рециклирането на цялото училище.

— И се опитва да убеди магазина за млечни шейкове да използва биоразградими сламки.

Три чифта очи се насочиха към София. Бяхме свикнали с това. И се гордеехме с него, все едно бяхме напълно отговорни за гените, които осигуряваха на дъщеря ни интелекта на някой два пъти по-голям от нея. Понякога погледите бяха по-тревожни, отколкото възхитени. Справяхме се и с тях. Обичахме София заради странностите ѝ, а не въпреки тях.