Заложници

— Е — каза неочаквано Роуън и удари с юмрук по масата за повече тежест на думите си, — лично аз мисля, че е забележително. — Той погледна Ческа и Дерек, които също се развълнуваха. — Само на пет години…

— Почти на шест съм — обади се София.

— Почти на шест години е, а вече говори за промяна.

— Брава, София! — добави Дерек. — Бъдеща пилотка, полицайка и природозащитничка! — Вдигнахме чаши за втори път през онази вечер, преди да изпратим дъщеря ни да си измие зъбите.

— Ще ми прочетеш ли приказка…

Мина остави чашата си и се заслуша.

— … тате?

Не можех да скрия радостта си. Погледнах Мина, за да видя дали няма да намеря следи от ревност върху лицето ѝ, докато София казваше „довиждане“ на гостите ни. Все пак знаех какво е чувството да си резерва. Ала не намерих нищо. С времето осъзнах, че съм разбирал всичко погрешно. Исках справедливост — еднаква обич, еднакво внимание и еднакво отношение от страна на дъщеря ни. Мислех единствено какво искам аз от нея, а не какво има нужда тя да получи от мен. От двама ни. Понякога София иска аз да ѝ чета, а друг път Мина. Понякога посяга към моята ръка, а друг път се дърпа, защото не ме иска наблизо. Разстройството на привързаността не се лекува за едно денонощие, но лека-полека постигаме развитие.

Първата вечеря сложи началото на месечните ни събирания, а до следващото лято вече се събирахме за игра на раундърс[12] или за обяд на слънчевия плаж. Външните хора не можеха да разберат и една десета от преживяното от нас, така че предпочитахме да не говорим за него. Също така беше хубаво за София да стане свидетелка как преодоляваме случилото се и че възрастните също имат неуспехи. Харесваше ми да я гледам как разговаря пламенно с Ческа или с Роуън и как избухва в смях, когато сериозният разговор преминеше в нещо абсурдно. Осъзнах, че това беше хубаво за всички ни.

* * *

Тръгваме си от съда — странна групичка по прекалено тесния тротоар — и си прибираме телефоните от туристическия агент, който служи като багажно на съда. София разговаря с Ческа и сочи към всяка от табелите на прозореца.

— Атина. Това е в Гърция. Рим е в Италия. Барбадос е в… Африка?

— Карибите.

Дъщеря ми се намръщва, макар да не е ясно дали на Ческа, или на себе си.

— Това дете е много умно — казва Роуън.

— Можете само да ми завиждате. — Ухилвам се. — Мина каза ли ви, че писа на народния ни представител миналия месец? Съвсем сама. И получи писмо.

— Невероятно. Обзалагам се, че ще влезе в политиката, а ти?

Роуън няма нищо лошо предвид, но въпреки това се напрягам.

— Ах, не съм по залаганията — отговарям шеговито. Не знам дали Мина им е казала за проблемите ми с хазарта. Не искам и да разбирам. Все още ходя на срещите и с изключение на едно малко подхлъзване, когато научихме за щетите от пожара, не съм залагал от почти три години. Шансовете тримата да оцелеем в онзи ад бяха възможно най-ниски — нямам намерение повече да залагам.

Разделяме се на ъгъла. Ческа бърза да си хване влака, а Дерек има среща с редактора си в града. София приключва сериозния си разговор с Роуън и вади хартиен плик от раницата си.

— Тези са за теб.

Той поглежда вътре.

— Бисквити? Благодаря ти.

— Прекара целия уикенд в печене — сподели Мина. — Честно казано, скоро ще стана с размерите на къщата.

Тъкмо смятах да обясня на съпругата си, че изглежда божествено, но Роуън изцъква с език на шегата ѝ.

— Красива си — казва той и аз се насилвам да се усмихна. Каквото и да изрека сега, ще е просто добавка към думите му.

— Чао, тогава — казвам на Роуън. Мина повдига вежда към мен, но той ми подава ръка и въобще не изглежда обиден от държанието ми. Чудя се къде ще отиде сега, с кого ще сподели каква е присъдата. Въпреки близкото му приятелство с Мина — и по презумпция със София — не мисля, че го познавам повече сега, отколкото преди три години. Не знам дали той ме държи на дистанция, или аз него. Двамата се държим отбранително един с друг, все едно сме врагове, а не приятели.

Следват още ръкостискания и потупвания по гърба. Роуън прегръща Мина. Ръката му се намества на кръста ѝ, когато я пуска, а аз се боря с желанието си да я прегърна собственически. Щеше да е много по-лесно, ако Роуън беше неприятен. Ако беше арогантен, лъжлив и дразнещ подмазвач. Ала той не е нито едно от тези неща и нямам нужда от терапевт, за да знам, че бдителността ми е породена не от действията му, а от собствените ми недостатъци. Роуън беше до Мина, когато аз не бях. Докато бях закопчан с белезници за тръба в мазето на къщата ни и разчитах петгодишната ни дъщеря да ме спаси, той е щурмувал пилотската кабина със съпругата ми. Веднага след случилото се подкрепих Мина чрез видеовръзка, а Роуън я заведе на вечеря в хотела им в Сидни и я е държал за ръката по време на полета до дома.

Мина говореше открито за времето, което бяха прекарали заедно.

— Не знам какво щях да правя без него. И без Дерек и Ческа — добавката беше заради мен и двамата го знаехме.

— Радвам се, че са били до теб — отговорих аз и наистина го мислех.