Заложници

Имаше моменти, в които за малко да се пречупя, разбира се. На няколко пъти губех контрол и бях готов да се разоблича като истинския ръководител на мисията. Докато коленичех до тялото на младата стюардеса, а ръцете ми притискаха раната на врата ѝ, пулсът ми се ускори. Очаквах ръката на рамото си, обвинението, истината. Убийството ѝ беше неразумно — всеки от пасажерите можеше да ме види, че държа тирбушона, — но очите ѝ бяха съсредоточени в Мисури. Всички ме заобиколиха и видяха как се опитвам да ѝ спася живота. Бях герой, а не заплаха.

Разследването беше много сериозно — миналото на всички пасажери бе гледано под лупа — и усещах топлия дъх на службата за контратероризъм във врата си. Ала не намериха нищо, тъй като бях прикрил умело следите си, благодарение на дългогодишния си опит. Роуън Фрейзър беше примерен гражданин.

Не такъв завършек исках, разбира се. Исках да се врежем драматично в Операта на Сидни. Исках репортажите от действията ни — от най-важното политическо изявление, правено някога — да бъдат въртени десетилетия наред на всеки континент, във всяка къща, във всяко училище, във всяка институция. Исках горещи заглавия във вестниците; прожекторите да се насочат към климатичните промени и да светят толкова ярко, че никой да не може да си затвори очите пред тях. Мисури също го искаше. Тя се беше изморила да се бори за справедливост за брат си, който приживе също бил природозащитник. Беше се изморила да кара хората да слушат едно и също послание, което го бе убило преди повече от две десетилетия. Едно последно действие, беше казала Мисури. В негово име.

Развеселих се, когато видях как пасажерите се изплашиха от аксесоарите в дрехите на Мисури. Вероятно трябва да благодарим на джихадистите, че малко кабел и пластмаса предизвикаха подобна истерия. „Бомбата“ ѝ не беше нищо повече от чорапи в найлонови торбички за събиране на кучешки лайна, завързани с еластична лента, а цветните кабели бяха взети от слушалки. Всичко това мина безпроблемно през проверките на летището и бе сглобено в тоалетната на самолета.

Вероятно ако Лена не беше разбрала, че експлозивите са фалшиви, щяхме да успеем да задържим екипажа под контрол… ала като се обърне колата, пътища много, нали?

Дадох всичко от себе си, за да попреча на Мина да влезе в пилотската кабина. Не предвидих абсурдното ѝ желание да „направи добро“ заради стореното от нея по-рано. Можех да я неутрализирам. Можех да се справя с нея и Ческа. С нея, Ческа и Дерек обаче — едва ли! Осъзнах, че е по-добре да се присъединя към тях в импровизираната им спасителна мисия и заедно да влезем в пилотската кабина. Само така все още имаше някакъв шанс да създам заглавията, които исках.

Признавам, че очаквах Мина да се срине психически. Опитах се да я бутна от пропастта, когато видях, че е напът да падне духом. Напомних ѝ за семейството ѝ — нейното най-слабо място — точно когато трябваше да се съсредоточи. Бях на косъм да поема управлението и да завърша мисията си.

Дали не я притиснах прекалено много? Реакцията ѝ към моята манипулация беше крайна, тя така ми се развика, че си помислих, че е попаднала в лапите на истерията. Тогава се предадох. Дори най-добрите войници знаят кога е време да се оттеглят. Да се прегрупират. По-добре да се спасиш, за да продължиш да се бориш и утре. Да се бориш по-добре.

Спечелихме няколко малки битки в тази изгубена война. След отвличането на самолета правителството на Великобритания забрани на авиокомпаниите да предлагат безплатни билети на редовните си клиенти — малка, но важна крачка към ограничаването на хората да летят. Също така прие данъчни облекчения за компании, които изпращаха стоките си по вода, а не по въздух, и добави ДДС при покупката на нови летателни апарати.

Ние помогнахме това да се случи, повтарям си го в най-трудните си моменти.

Казвам ти го и сега. Ние помогнахме това да се случи. Това е силата на протестирането. Не си мисли, че не можеш да донесеш промяна, че не можеш да промениш света; да го направиш по-добро място. Децата на твоите деца разчитат на теб.

Както и да е, време е за нов подход. Протестите се промениха, откакто майка ми ме заведе в Грийнъм Комън, законите се промениха, както и технологиите. Сега можем да сме по-умни. По-тихи. По-силни.

През изминалите няколко години от мисията ни забелязах голяма промяна в настроенията относно климатичните промени. Вероятно ти също ги забелязваш. Вестниците говорят повече за тях, излъчват се повече документални филми и повече звезди подкрепят каузата. Приливът идва и сега е моментът да яхнем вълната.

Ала не ще го направя аз.

Запазените марки са всичко в този свят на консуматорство и социални мрежи, а аз никога не съм целял да заемам централно място. Нуждаем се от някой млад и страстен, чиято чистота блести толкова ярко, че целият свят да я види.

Някой като теб.

Знам, че си готова за това. Чу моята страна на историята и разбираш какви са проблемите. Осъзнаваш, че е важна каузата, а не хората.