Заложници

Сподели ми, че той е отговорен за всичко. За отвличането на самолета, за деянията на Бека, за абсолютно всичко. Съжаляваше, че сме били заключени в мазето. Трябвало да разбера, че случилото се било за добро. Когато съдебният процес започна, мама и татко често прекарваха по цял ден в съда. Двамата с Роуън чакахме в близкото кафене и пиехме горещ шоколад. Тази история не е свършила, казваше той. Мисля, че мога да ти се доверя да постъпиш правилно. Всеки ден ми разкриваше по малко от плана си, все едно ми четеше по една глава от интересна приказка.

Ще ти споделя всичко, когато настъпи правилният момент, каза Роуън.

Той беше забравил, че ми е споделил, че някога бе нарушил закона, че бе хвърлил камък по полицай. Възрастта ми ме пазеше от деянието ми. Попитах го какво има предвид. Обясни ми, че е бил на девет — прекалено малък, за да бъде арестуван.

На моята възраст.

Не мога да чакам, нали?

Опекох бисквитите през уикенда. Мама се радваше, че се занимавам с нещо и че съдебният процес не ме е разстроил. Татко влезе в кухнята, когато слагах цветята.

— Какво готвите? — Бях подготвила четири купички с различен вкус във всяка.

— Маслени бисквити — отговорих аз. — С ядивни цветя. — Изведнъж ми стана много горещо и си помислих, че ще разгадаят намеренията ми. Дали Роуън се беше чувствал така, когато бе хвърлил камък по онзи полицай?

— Изглеждат невероятно — каза татко.

Украсих маслените си бисквити с венчелистчета. Сложих им жълти теменужки, лечебна краставица и рози.

На последната партида сложих пурпурен напръстник.

Това е нещо друго, на което ме научи Роуън — крий тайните си на открито.

Накрая полицията щеше да научи какво е станало. Не съм глупава. Щеше да последва разследване. Щяха да вземат кръвни проби, да открият напръстника и да разберат, че аз съм го сложила в бисквитите, при това в доста голямо количество, така че щеше да е доста подозрително, ако върху три от партидите бяха сложени правилните цветя, а върху четвъртата — тази с напръстника — нямаше украса отгоре.

Ще разберат, че съм била аз. Ала няма да ме арестуват.

Аз съм само на девет години.

Таксито ни продължава напред, след което спира отново. Татко въздиша.

— Щяхме да стигнем по-бързо пеша.

— София е изтощена — казва мама. Прозорецът е отворен и помирисвам мръсните изпарения от автомобилите около нас. Лондон се задушава. — Ако изтървем влака, ще хапнем нещо — много съм гладна.

— Нося от моите бисквити — предлагам аз, все едно тъкмо се сещам. Отварям раницата си и изваждам хартиените пликове. По един за всеки от нас.

— Какво щяхме да правим без теб? — Татко се ухилва. Аз също се усмихвам, но сърцето ми тупти ли, тупти. Чудя се колко ли време е необходимо, за да умреш от натравяне от напръстник. И дали боли много.

Заемаме се с бисквитите, а през това време таксито ни се придвижва още малко напред.

Готово.

Вече се чувствам по-добре. Понякога трябва да извършиш нещо лошо, за да спреш повече лоши неща да се случат. Точно както направи Роуън.

— Тези венчелистчета са чудесни — казва мама. Навежда се, за да види моите, а после и тези на татко. — О… дала си на Роуън от любимите си. — Тя поглежда баща ми и се разсмива. — Не ми позволи дори да си опитам!

— Е, беше много мило от негова страна, че се грижи за мен по време на процеса — казвам аз. — А и ми разказа купища интересни истории. Той живее сам и не мисля, че има кой да му приготвя бисквити. А и много, ама много исках да получи от пурпурните.

Родителите ми си разменят поглед, който направо крещи благословена да си! и съм сигурна, че си мислят колко много ме обичат. И колко добро момиче съм.

— Много си мила. — Татко ме прегръща и ме придърпва към себе си. Поглеждам двама им и ги дарявам с най-чаровната си усмивка.

— Няма проблем. Мисля, че ги заслужава.

Бележка от авторката

Понякога идеята за една книга се върти в главата ми доста дълго, преди да е готова, също като зрънце, което покълва в земята при правилната комбинация от слънце и вода. Като много други писатели имам бележник с идеи, много от които така и няма да бъдат реализирани. На първите му няколко страници съм си записала следното: Стюардеса. Заплаха от отвличане. Да спаси детето или самолета?

След като мина известно време от написването на тези думи, попаднах на статия за подготовката на първия директен полет от Лондон до Сидни. Най-дългият полет, на който бях летяла до този момент, беше с продължителност тринайсет часа и мисълта да прибавя още седем към тях ме изпълни с ужас. Веднага се сетих за книгата на Агата Кристи „Убийство в „Ориент експрес“, в която пътниците на влак са хванати в капана на натрупалия сняг, а сред тях има убиец. Самата мисъл да се намирам на десет хиляди метра във въздуха и да няма къде да избягам, ме ужасява, затова реших да прекарам цяла година в развиването на тази идея.