Заложници

— Изглежда чудесно. — Мина ми се усмихва, след което изпива кафето си и оставя чашата в мивката. Минаха шест месеца, преди да се върнем в къщата след пожара. Застраховката покри всичко, за щастие, и когато най-накрая влязохме през вратата, не намерихме дори следа от случилото се. Новата кухня беше различна. До едната ѝ стена сложихме скрин, така че човек дори не би предположил, че някога там е имало мазе. Смятах, че ще виждам Бека навсякъде в къщата, но тримата някак си успяхме да я превърнем отново в дом.

Бътлър ми даде почивка на Коледа — предвид обстоятелствата — и тримата отидохме от летището в къщата на бащата на Мина. Той ни беше оставил кърпи на леглото, както някога правеше майка ѝ. На пода имаше надуваемо легло за София.

— Ще сваря кафе — каза Лио и остави двама ни с Мина в стаята, със саковете помежду ни.

— Не съм му казвала, че сме разделени — обясни тя.

— София може да спи при теб, а аз ще взема надуваемото легло.

— Не, няма проблем. — Мина се поколеба. — Ако и ти си съгласен.

Сърцето ми прескочи.

— Искаш да кажеш…

Тя кимна.

Спахме неспокойно, а София заряза надуваемото легло и се сви като запетайка помежду ни, като по този начин ни даде още едно извинение, за да не разговаряме. За двама души, чиито професии изискваха от тях да разговарят с хората, бяхме изключително зле в комуникацията.

През следващите няколко дни обаче говорихме. Когато Лио заведе София на надбягванията на бруления от вятъра бряг и ни хвърли няколко тревожни погледа, преди да излезе, предположих, че в крайна сметка знае за положението ни.

Не ме уволниха. Отново ме направиха униформен, а инспектор Бътлър ми каза: Вземи се в ръце и се върни да си получиш обратно работата. Последваха доста срещи с психолог и попълване на документация. Дори бях пратен при кредитен съветник. Осигурената от мен информация за лихварите, от които бях взел заеми, доведе до няколко ареста за незаконна дейност и лаконичния имейл: Добра работа, от Бътлър.

Мина не беше обвинена за отвличането на самолета, въпреки лова на вещици, проведен от вестника на Алис Даванти. Това стана ясно чак след година — цяла година, прекарана в безсънни нощи и въпроси от рода на: Какво ще стане, ако вляза в затвора? — но накрая двама добре облечени господа от прокуратурата дойдоха и казаха, че не е в интерес на обществото да я съдят за отварянето на вратата на пилотската кабина. Това не я накара да се почувства по-малко виновна. Роуън я свърза с негов приятел, който помагаше на хора с посттравматичен стрес, и тя постепенно свикна с мисълта за онова, което я бяха принудили да направи.

Още по-бавно се разнищваше случилото се по време на обучението ѝ за пилот. Искаше ми се да ударя нещо — или някого, — когато ми разказа за Майърбридж.

— Трябва да подадем оплакване до школата. Или до авиационните власти.

— Какво ще постигнем с това? — Мина принципно беше по-голяма оптимистка от мен. — Онова беше един различен свят. Сега имат различна политика, вече проверих. — Тя беше решила да загърби случилото се и уважих решението ѝ.

— Без повече тайни помежду ни — казах аз.

— Без повече тайни — съгласи се Мина.

За огромна наша изненада София се измъкна от всичко това сравнително леко. Водихме я на психолог, но тя се държеше прагматично относно Бека и пожара и се гордееше с похвалата, която получи от полицията. Преживяното от нея като бебе я беше направило доста корава — това едновременно ме караше да се гордея и ме натъжаваше. Надявах се един ден да забрави всичките си лоши спомени.

— Готови ли сте? — пита Мина сега. Поглеждам София и тя кима.

— Готов съм — отговарям аз и вземам ключовете за колата.

* * *

— Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.

Жената на подсъдимата скамейка е дребничка — под метър и шейсет и пет е — и е почти неразпознаваема от снимката във вестника на похитителката, известна като Замбези. Месеците в ареста са заличили тена ѝ, а косата ѝ е тъмнокестенява със сухи и изтощени руси краища. Усещам как Мина се напряга до мен. Даниълс е първата от подсъдимите, които дават показания пред съда — част от процес, който се очаква да продължи още две седмици. Тази сутрин бяха извикани и последните свидетели, включително и София.

Позволиха ѝ да даде показанията си чрез видеовръзка, на която немигащите ѝ очи изглеждаха огромни. Гледаше право в камерата, а единственият знак, че е леко изнервена, беше дъвкането на долната ѝ устна.

— Колко време прекара в мазето, София?

Тя се намръщи.

— Не знам.

— Дълго ли беше.

— Да.

— Час? Или повече?

София погледна настрани в търсене на помощ, която нямаше да получи, от Джудит — съдебната служителка с бялата коса и бонбоните, които щеше да ѝ даде накрая. Мина държеше дъщеря ни за ръка, докато вървяха с Джудит през лабиринта от коридори до стаята за разпити. Докато София даваше показанията си, съпругата ми седеше на пластмасов стол в коридора, а в същото време аз гледах кръстосания разпит на деветгодишната ми дъщеря в съда отсреща.

— Много повече от час.