Заложници

Въвеждам посоката и носът на самолета бавно тръгва към летището. Аз не управлявам този летателен апарат, а само го насочвам, и това ме кара да се възхитя на инженерния напредък, който ни позволява да контролираме няколкостотин тона метал във въздуха, които да прелетят от една страна в друга.

— Сега натисни бутона КАЦ.

Натискам го силно и го пускам едва когато виждам, че лампичката под пръста ми светва. След няколко секунди усещам как самолетът завива и надвисва над пистата. Най-накрая задействаме локализатора. Отново започвам да дишам.

— Сега отвори напълно предкрилките, Мина.

Чарли ми казва каква е последната скорост, която да въведа. Самолетът се спуска с носа напред, а радионавигацията ще ни свали на пистата. Пъхам ръце под бедрата си, защото знам, че дори най-леката манипулация с някой инструмент ще изключи тази система.

Две паралелни писти стърчат от залива Ботани като двузъба вилица. Докато се спускаме, виждам, че лявата е разчистена — самолетите са преместени на съседната. От едната ѝ страна са екипите за първа помощ.

Автоматичното обратно броене започва. Петдесет, четиресет, тридесет…

Никога не съм била религиозна, въпреки молбите на майка ми да ходя с нея на църква всяка неделя, но докато пистата се уголемява под нас, заобиколена от двете страни от светлосиния океан, започвам да се моля.

Четиресет и девет 7:00 часът Адам

Колко време мина?

Опитах се да следя минутите, като броя наум, но при всеки трясък отгоре забравях докъде съм стигнал. Имам чувството, че София я няма от часове. Електричеството спря, а флуоресцентната светлина, която се процеждаше под вратата, примига два пъти и изгасна. Радиото също заглъхна на средата на поредната порция важни новини.

От контрол на въздушния трафик на Сидни успяха да се свържат с членове на екипажа на полет 79. Все още не е потвърдено дали самолетът продължава да се управлява от похитителите. Екипите за първа помощ вече са на летището в Сидни в очакване.

В мазето е пълен, потискащ мрак. Не виждам дима, но го усещам. Вкусвам го. Той засяда в гърлото ми, кара ме да кашлям, докато не повърна, а конвулсиите опъват китките ми в металните халки на белезниците. Вече не си чувствам ръцете и краката — премръзнали са и ме побиват тръпки. Главата ми е натежала, както по-рано, когато Бека ме упои, но не знам дали причината е димът, или изтощението.

София сигурно вече е в града. Повтарям си маршрута ѝ и отново се питам докъде ли е стигнала. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Представям си я пред полицейския участък, останала без дъх от бягането, а над нея свети синята лампа във викториански стил. В старите килии сега има шкафчета, а в участъка работят служители само по три дни в седмицата, но жълтият телефон навън се свързва направо с оператор. Необходимо е просто да вдигне слушалката…

Хайде, хайде!

Отгоре се разнася нов трясък. Може би се е срутило стълбището? Първият етаж? Замислям се за съседката Мо, която спи дълбоко и едва ли ще се събуди, преди да е станало прекалено късно. Пощальонът идва към осем, но от отвора на улея не влиза дневна светлина, така че вероятно още е рано.

Всичко зависи от София, а не са малко нещата, които могат да се объркат. Дори да си спомни пътя, трябва да прекоси няколко улици и да страни от добронамерени непознати, камо ли от лоши. Ами ако не стигне телефона или пък той в този момент не работи? Представям си смелата си, красива дъщеря, облечена в пижамата на Екшън Мен, с халата еднорог и с мокри от снега пантофи, и сълзите ми потичат.

* * *

В началото ми се струва, че си въобразявам сирените.

Ту ги чувам, ту не ги чувам. Затварям очи и се заслушвам. Май само си ги въобразявам. Ала ето ги отново — пронизителният вой на пожарна и ритмичната песен на полицейска кола. Отгоре се разнася нов трясък, но сирените се усилват ли, усилват, докато ми е невъзможно да чувам грохота от пожара.

Явно София им е казала точно къде се намирам, защото в улея светва фенерче, което осветява като прожектор мястото до крака ми.

— Тук съм! — опитвам се да извикам, но гърлото ми отказва да се подчини, а горчивият дим ме задушава. Улеят за въглищата е твърде малък, за да може да мине възрастен през него и тази мисъл ме кара да се паникьосам. Ами ако не успеят да ме извадят оттук? Отгоре се чуват трясък и срутвания… Къщата ли пада? Представям си как оставам заровен под отломките, без изход навън, тъй като съм закопчан с белезници за стената.

— Адам? Дръж се, друже, идваме.