Заложници

В самолета има мъртви хора — така каза радиоводещият. Татко говореше, за да не чуя, но аз чух. Чух. И сега птиците гледат — позволявам си да им хвърля поглед и виждам, че ме гледат, зяпат ме, докато ги приближавам, и няма значение какво ми казва винаги мама, защото трябва да затворя очи и да бягам колкото мога по-бързо заради птиците и лошите хора, и татко в мазето, и…

Бам!

Удар.

Силен, горещ и парещ. Сълзите ми потичат. Изцапвам снега с кръв.

Агентът на недвижими имоти, месарят, а после… а после…

После какво?

Всичко е различно. Тъмно е, натрупал е сняг и вратите на магазините са мрачни, не искам да минавам покрай тях. Те все още ме зяпат, птиците с техните черни мънистени очи, които приличат на оцветени с мастило. Там има и мъртви зайци… виждала съм ги. И краката на трите малки прасенца. Всички те ме гледат от витрината на месарницата. Чакат ме.

Пантофите ми са в сняг. Цялата съм в сняг — халатът ми, пижамата ми.

Много е студено, много, много студено.

Сега накъде?

Четирисет и осем 30 минути до Сидни Мина

Самолетът започва да се накланя на една страна. Алармата е силна и настоятелна като обзелата ме паника и сякаш заявява — това е краят. Не мога да дишам. Изведнъж ме наляга клаустрофобия, засилвана от безкрайното небе, което ми се подиграва през прозореца.

Лум-лум-лум. Алармата не спира и сякаш се опитва да пробие главата ми, която бездруго вече е пълна. Единайсет години горчивина, гняв и чувство за провал, които ме последваха у дома от школата за пилоти и не си тръгнаха. Не трябваше да се сменям с Райън, не трябваше да се връщам на работа след появата на София, не трябваше да застивам в онзи ден преди единайсет години. Трябваше да се доверя на себе си, да се доверя на инстинктите си. Трябваше да подам оплакване и да отстоявам позициите си. Ако го бях направила, сега това нямаше да се случи.

Лум-лум-лум. Пред мен сигурно има сто превключватели с всякакви странни имена, изписани с малки бели букви. СПИРАЧКИ. СТАБИЛИЗАТОР. ВАРИОМЕТЪР. Р/П ВКЛ. Един от тях е автопилотът… но кой? Опитвам се да огледам систематично всички редове, но погледът ми се отнася и изгубвам докъде съм стигнала. Не го виждам. Не е там.

Слагам си слушалките.

— Чарли! — Нямам време за губене в радио етикет, а и алармата е достатъчно силна, за да говори вместо мен.

— Чувам те, Мина. Алармата е, за да те уведоми, че вече не си на автопилот. — Говори толкова спокойно, все едно ми съобщава, че чайникът е заврял. — Погледни горния ред с инструменти, точно под сенника на таблото.

— Чарли, падаме. — Пред мен се намира голям екран, който ми показва изкуствен хоризонт. Самолетът бавно се спуска наляво, а изписаната в дясната страна височина намалява. Три хиляди метра, две хиляди деветстотин и петдесет… Сидни се уголемява под нас.

— Вдясно на най-горното табло…

Две хиляди деветстотин и двайсет.

— ВАРИОМЕТЪР, В/С, ЗАДЪРЖАНЕ. — Чета белите букви като молитва и очаквам самолетът да се спусне стремглаво в падане, от което няма да има връщане назад. — А/П ВКЛЮЧЕН?

Две хиляди и деветстотин.

— А/П ВКЛЮЧЕН. Има три бутона — трябва ти левият. Л КМНД. Натисни го.

Правя го. Алармата спира и светлините на таблото престават да мигат. Все още съм затаила дъх.

— Добре ли си, Мина?

— Така… мисля. — Ръцете ми треперят. — Не знам какво направих, Чарли.

— Всичко е наред.

— Получих паническа атака… Не исках да изключвам автопилота, не мислех, че… — Пускам бутона за предаване, защото думите ми са също толкова объркани, колкото мислите ми. Не си спомням какво докоснах, докато гонех Роуън, защото исках да остана сама.

— Хей… всичко свърши. Вече сме добре.

След като напуснах школата за пилоти, продължих да следя уебсайта им и да търся в Гугъл новини за малкото частно летище, от което оперираха. Така научих, че един от студентите е загубил контрол над малък самолет. Някакъв човек видял летателния апарат да пада, но докато екипите за първа помощ отишли на мястото, огънят вече бил опустошил всичко. Нямало оцелели.

Инструкторът бил Вик Майърбридж. А студентът — млада жена на име Кас Уилямс.

Когато по време на следствието записите от самолета били прослушани, станало ясно, че е имало някаква борба и макар съдебният лекар да обяви случая като нещастен, това явно беше достатъчно школата да премахне лъскавия некролог, който бяха публикували на сайта си.

През следващите няколко месеца бях измъчвана от мисълта, че с бездействието си бях спасила своя живот, но бях отговорна за загубата на този на Кас. Бях пощадена, но въобще не изпитвах радост от това разминаване на косъм, тъй като моята вина ме бе хванала за заложник. Не беше нужно дори да отвръщам на тормоза и да застрашавам собствения си живот, просто трябваше да кажа на някого. Щеше да последва разследване и Майърбридж щеше да бъде отстранен. Кас дори нямаше да се качи на онзи самолет с него.