Заложници

След като Катя щеше да води София на училище — а дъщеря ми, напълно основателно, я обожаваше, — можех да взема допълнителни смени на работа. Домашната ни помощница имаше търпението за безкрайни игри на криеница, в които малкото ни момиченце откриваше все по-добри места за криене.

— Готова или не, аз идвам! — изкрещяваше Катя, като произнасяше внимателно всяка научена нова дума, преди да тръгне да я търси из къщата. — Дали не си в бюфета? Не… Ами зад вратата на банята?

— Това не ми звучи много безопасно — казах аз, когато София хукна по стълбите, за да ми каже победоносно, че Катя не е успяла да я открие, защото се е скрила на един от горните рафтове на шкафа. — Не искам да се криеш на места, на които можеш да се заклещиш. — Дъщеря ми се намръщи, преди да побегне обратно при Катя за нова игра. Не ѝ се скарах повече. Баща ми ни обвиняваше с Адам, че сме прекалено предпазливи родители, а аз всеки път му казвах да не се меси в чуждите работи.

— Ще падне — предупреждавах аз и едва се стърпявах да гледам, докато той качва София на някое дърво или я кара да стъпва по камъни, за да прекоси някой поток.

— Така ще се научи да лети.

Знаех, че е прав, и се борех с инстинктите си да се отнасям със София като с бебе. Освен това виждах, че дъщеря ни много обича приключенията и иска да се държим с нея като с „голямо момиче“. Катя веднага разбра това и двете бързо изградиха връзка помежду си. Способността на София да се справя с промените — най-вече на хората около нея — все още не се беше развила достатъчно, затова изпитах огромно облекчение, когато домашната ни помощница реши да остане. Опасявах се от последствията, ако си тръгнеше.

През юни се случи нещо неочаквано. Бяха минали само няколко седмици, след като Катя беше поискала да остане — само няколко седмици, откакто се бях успокоила. Лицето на помощницата ни беше подпухнало и мокро от сълзи. Тя приготви набързо сака си, като натъпка все още мокрите си от сушилнята дрехи в него. Приятелят ѝ ли беше причината за това? Не смееше да ме погледне. Аз ли бях направила нещо?

— Ще си вървя — беше единственото, което каза.

— Моля те, Катя, каквото и да е станало, нека поговорим.

Тя се поколеба, след което погледна Адам. Погледът ѝ беше изпълнен с гняв и болка и се обърнах точно навреме, за да го видя как клати глава и мълчаливо ѝ дава инструкции.

— Какво става? — Погледнах двама им.

Веднъж Адам се пошегува, че ако двете с Катя се скараме, той ще е принуден да вземе страната на по-младата жена.

— Трудно се намира заместница на такава добра помощница — отбеляза тогава съпругът ми.

— Странно.

— Кажи ми, че ти не би направила същото.

Изкривих лице в подигравателна физиономия.

— Хвана ме.

— Е? — попитах аз. Двамата определено се бяха карали — това беше повече от очевидно, — но за какво? Единственото общо помежду им беше София, ако не се брояха криминалните драми, които Адам обожаваше, а аз ненавиждах, и които примамваха Катя да излиза от стаята си в събота вечер. Ако не бях на работа, отивах да бягам, за да направя десет хиляди крачки, и се връщах вече за финалните надписи и за тяхната критична оценка на гледаното.

Хората не се караха заради криминални драми.

— Попитай него — изсъска Катя. За първи път я виждах в лошо настроение. Отвън се чу клаксон — таксито ѝ за летището беше пристигнало — и тя най-накрая срещна погледа ми. — Ти си добра жена. Не заслужаваш подобни глупости.

Нещо в мен се пропука, подобно на пукнатина в лед. Исках да отстъпя назад и да оставя леда непокътнат, но вече беше прекалено късно.

Ледът се пропука.

Катя си тръгна и аз попитах Адам:

— Е?

— Какво? — сопна се той, все едно въпросът ми и дори самото ми присъствие бяха дразнещи, неприятни за него. Сякаш случващото се беше по моя вина.

Не можех да изгоня от главата си погледа, който двамата с Катя си размениха — зачервените ѝ очи и думите ѝ: Не заслужаваш подобни глупости.

— Не съм глупава, Адам. Какво става?

— С кое? — Той изцъка тихичко с език, преди да отговори, сякаш умът му беше зает с други, по-важни въпроси, а аз го занимавах с глупости.

— С Катя. — Казах го по онзи начин, по който някои хора говореха с чужденците. Имах чувството, че съм попаднала в нечий чужд живот — това не беше разговор, който ми се бе налагало да водя преди.

Адам се обърна, за да направи нещо, от което нямаше нужда, и видях как пламъците на вината запълзяха по врата му. Истината се появи в главата ми, както отговорът на въпрос в кръстословица във вестник, който отдавна съм изхвърлила, а устата ми изрече думите, които не исках да казвам:

— Спал си с нея.

— Не! Господи. Не! Боже, Мина… Това ли си помисли?

Всяка частица от мен искаше да му повярва. Досега не ми беше давал поводи да се съмнявам в него. Адам ме обичаше. Опитах се да говоря със спокоен тон:

— Какво мога да си помисля? Очевидно нещо се е случило между вас.

— Беше размазала пластилин в цялата кухня. Скарах ѝ се. Тя го прие лично, това е всичко.

Изгледах Адам и зачервеното му от лъжата лице.