Заложници

— Можеше да измислиш нещо по-умно. — Той дори не си направи труда да ме излъже с нещо по-приемливо и от това много ме заболя, почти колкото от самата лъжа. Толкова малко ли значех за него?

Напускането на Катя отвори пукнатина в семейството ни. София беше бясна. Неочакваната загуба на приятелката ѝ доведе до много счупени играчки и скъсани снимки. Дъщеря ни винеше мен, защото аз бях тази, която ѝ каза. Повиках на помощ цялата си морална сила, за да не ѝ разкрия, че всъщност виновен е Адам. Двамата с него не си говорехме. Аз бях раздразнителна и сърдита, а той — мълчалив и изпълнен с фалшиво възмущение, което трябваше да ме накара да се съмнявам в себе си. Не се пречупих. Едва сега, след като бях решила кръстословицата, която представляваше Катя, осъзнах, че подсказките въобще не са били малко. Месеци наред Адам не споделяше как прекарва почивните си дни и пазеше чинно телефона си, като го вземаше със себе си в банята, докато се къпеше всяка сутрин. Бях пълна глупачка, че не забелязах всичко по-рано.

* * *

— Ще се изкачим по хълма — казва София. — После е църквата, а след нея…

Пръстите ми се стягат прекалено късно. Ръката ѝ пуска моята, краката ѝ се подхлъзват и главата ѝ се удря в земята. Очите ѝ се ококорват шокирано, след което се присвиват, когато осъзнава колко се е наранила, изплашила и засрамила. Веднага ѝ се притичвам на помощ, като хвърлям дамската си чанта, и я вдигам. В бързината се блъскам в човек, който върви в противоположната посока.

— Опаланка! — казвам глуповато като някоя бавачка.

София ме поглежда. Долната ѝ устна трепери, а тъмните ѝ очи търсят моите, за да разберат колко лошо е било падането ѝ. Усмихвам ѝ се, за да ѝ покажа, че не е голяма работа, и вдигам глава, за да намеря някаква форма в небето.

— Виждаш ли кучето? Изправило се е на крака. Ето я главата му. И опашката му.

София не се разплаква. Никога не плаче. Само се разгневява и започва да пищи неразбираемо. Това ме кара да се чувствам виновна, винаги се чувствам така. Или пък побягва по улицата, за да докаже нещо, което само тя разбира — че я обичам или че не я обичам?

София проследява погледа ми. Един самолет разрязва небето и разкъсва облаците, които изглеждат достатъчно гъсти, за да го спрат.

— 747 — казва тя.

Въздишам. Планът ми сработва.

— Не, това е А380. Не е толкова издължен отпред, виждаш ли? — Изправям дъщеря си нежно до седнало положение и тя ми показва подгизналите си от снега ръкавици.

— Горката София. Ето я църквата. Какво следва после?

— П-после е училището.

— Значи почти стигнахме — казвам аз. Усмивката ми играе ролята на прикритие за кашата, която се крие под нея. Чантата ми — по-точно чантата на София — се е обърнала и се е разсипала голяма част от съдържанието ѝ. Прибирам резервните дрехи на дъщеря ми обратно в нея и вземам бутилката с вода, която се е претърколила настрани от нас. Името на София е изписано на нея.

— Това твое ли е?

Мъжът, в когото се блъснах, подава нещо на дъщеря ми. Слончо, чийто хобот е смачкан и изтрит от пет години обич.

— Върни ми го! — изкрещява София и прави крачка назад, за да се скрие зад мен.

— Много съжалявам.

— Не се тревожете. — Мъжът не изглежда обиден от грубостта на дъщеря ми. Не бива да се извинявам вместо нея. Това я разстройва, а тя има нужда от подкрепа от наша страна. Въпреки това ми е трудно да оставам мълчалива пред повдигнатите вежди и осъдителните погледи, че не съм могла да възпитам добре детето си. Вземам подадения ми Слончо. София го сграбчва от ръката ми и веднага заравя лице в него.

Слончо идва от къщата, в която София е прекарала първите четири месеца от живота си. Той е единственото останало ѝ от онова време, макар никой да не знае дали наистина е неин, или са ѝ го дали в деня, в който е влязла в спешното отделение. Едва ли ще научим истината, но двамата са неразделни.

София държи Слончо за хобота му, докато вървим към училището, където показва на госпожица Джесъп мокрите си ръкавици. Закачам ѝ палтото и прибирам шапката и шала ѝ в чантата. Денят е 17 декември и цялото училище е в очакване на празниците. Направени от памук снежни човеци танцуват по захарна хартия, закачена на дъските, а няколко учители носят коледни обеци, чиито лъскави дрънкулки проблясват на светлината. Подът е мокър. До вратата се е събрал сняг, който е разнесен и навътре.

Изваждам кутията с обяд на София и я подавам на госпожица Джесъп, след което продължавам да се ровя в чантата. Катя я изпразваше в края на всеки ден, избърсваше лепкавите следи от пръсти и дискретно изхвърляше не толкова хубавите рисунки. Всеки път имам намерение да направя точно това, но в крайна сметка просто закачам чантата в коридора и не се сещам за нея, докато не тръгнем за училище на следващата сутрин.

— Всичко готово ли е за Коледа?