Заложници

Предложиха ни София, когато беше на четири месеца, прибрана от социалните от незаинтересована майка, чиито пет предишни деца бяха преживели същото. Колелата на осиновяването се движеха бавно и месеците, които тя прекара в приемно семейство, бяха безкрайни. Трябваше да покажем на социалните, че сме подготвени. В същото време станахме много суеверни. Адам заобикаляше стълби и гледаше да не му мине черна котка пътя. Стигнахме до компромисен вариант и обзаведохме току-що боядисаната стая на София, но не разопаковахме нищо, за да можем да го върнем, ако нещо се обърка.

Съдебната заповед беше издадена, когато София беше на десет месеца, и Адам побърза да занесе в пункта за вторични суровини всички кашони и найлони от мебелите. Най-накрая създадохме семейството, за което мечтаехме. Филмите ни карат да вярваме, че съществува щастлив край. Оказа се, че трябва да се потрудим малко повече за такъв.

Сега София хуква, за да отиде при приятелите си, и аз я гледам през прозореца. Някои деца все още проронват по някоя сълза, когато казват „чао“. Чудя се дали родителите им не поглеждат дъщеря ми и не си казват, че съм късметлийка, точно както си казвам аз, когато погледна прегърналите децата си майки.

* * *

Прибирам се у дома и оставям бележка на Бека, която е студентка и се грижи за София от време на време. Изваждам лазанята да се размразява, в случай че Адам не се прибере до вечеря, и оставям чиста кърпа на леглото в гостната, макар и той много добре да знае къде се намира шкафът. Трудно е да се отърсиш от цяло десетилетие, в което си се грижила за някого.

— Защо просто не спя в леглото ни? — попита ме първия път той.

Отговорих му шепнешком. Не само заради София, а и защото не исках да наранявам повече никого от нас.

— Защото вече не е нашето легло, Адам. — Не беше нашето легло, откакто Катя си тръгна.

— Защо се държиш така?

— Как?

— Студено. Все едно едва се познаваме. — Адам се намръщи. — Обичам те, Мина.

Отворих уста, за да отговоря, че вече не го обичам, но не можах да се насиля да го изрека.

Опитахме с брачна консултация, разбира се. Заради София, не заради нас. Проблемите ѝ с привързаността бяха дълбоко заложени в нея, един вид мускулна памет от месеците, в които плачът не ѝ бе осигурявал утеха. Как щеше да ѝ се отрази, ако се разделяхме за постоянно? София беше свикнала Адам да работи нощем, а мен да ме няма по няколко дни, но винаги, винаги се прибирахме у дома.

Адам отговаряше с по една дума, не се разкриваше пред терапевта, както не се разкриваше и пред мен. През юли се съгласи да се изнесе.

— Нуждая се от време — казах му аз.

— От колко време?

Не можех да му отговоря. Не знаех. Видях го как се поколеба над куфарите, които бяха вкарани един в друг като матрьошки. Оптимизмът го накара да избере най-малкия. От „Човешки ресурси“ му намериха къща с трима полицаи стажанти, изпълнени с ентусиазъм и падащи си по евтината бира, които постоянно се хвалеха с подвизите си в новата служба.

— Не мога да заведа София там — каза ми Адам. — Няма да е правилно.

Затова приготвих леглото в стаята за гости и когато ходех на работа, Адам оставаше с нея. Не знаех на кой от двама ни му е по-тежко.

Обличам си униформата и си подготвям чантата. Днешният полет е много важен. Последният пряк полет от Лондон до Сидни е осъществен през 1989 година — пиар начинание с двайсет души на борда. Тогава подобни пътнически полети не са били възможни — отнело е години да се проектира самолет, който да издържи на това разстояние и да е пълен с пасажери.

Оставям бележка на леглото на София — сърчице, под което съм написала „Обичам те. Мама“. Правя това всеки път преди полет, откакто дъщеря ни се научи да чете.

— Видя ли бележката ми? — попитах я веднъж по време на видеоразговор, за да ѝ пожелая лека нощ. Забравих къде съм била, но навън беше светло, а тя тъкмо беше излязла от банята и на мен много ми се прииска да съм си у дома.

— Каква бележка?

— На леглото ти. Оставих я на възглавницата ти. Както винаги. — Не беше честно да очаквам от София да ѝ липсвам само защото тя ми липсваше.

— Чао, мамо. С Катя си правим бърлога. — Екранът се разклати и дъщеря ми ме остави да гледам кухненския таван. Прекратих разговора, преди помощницата ни да ме е съжалила.

Включвам „Радио 2“, докато пътувам към летището, но вината е прекалено тежка, за да чувам нещо.

— Хората трябва да работят — изричам на глас. — Такъв е животът.

Казах на Адам, че има промяна в смените ми, че съм се опитала да се измъкна, но не съм успяла и че ще ме няма пет дни. Какво бих могла да направя? Работата си е работа.

Излъгах го.

Две 9:00 часът Адам

Шефката иска да те види.

Киселина разяжда вътрешностите ми, докато се опитвам да си придам някакво подобие на нормален вид. Дали някога се е случвало нещо хубаво след изричането на тези пет думи?

— О, добре. — Сядам на бюрото си, като ръцете ми изведнъж ми се струват прекалено големи и непохватни, сякаш съм застанал пред огромна публика, а не пред любопитния поглед на Уей.

— В момента е с главния инспектор.