Заложници

— Трябва да вървя. — Хвърлям наполовина изпитото си кафе в кошчето за боклук, чийто капак пада с трясък, когато си махам крака от педала. Глупава жена — нелепо е да ѝ позволя да ме разстрои. Ала пипалата на страха стискат сърцето ми. Преди два дни „Таймс“ пусна материал за надпреварата между „Кантас“ и „Уърлд Еърлайнс“. „Колко бързо е прекалено бързо?“, гласеше заглавието над статия, която намекваше за орязване на разходи и спестявания. Прекарах един час на телефона с баща ми, за да го уверя, че да, безопасно е, не, те не биха поели никакви рискове.

— Няма да го понеса, ако…

— Татко, напълно безопасно е. Всичко е проверено по няколко пъти.

— Винаги е така. — Усещах тревогата в гласа му и се радвах, че не може да ми види физиономията. Не се хванах на въдицата му. Не исках да мисля за това.

Участваха четиресет служители в трите тестови полета миналата година. Следиха кръвната им захар, нивата на кислород и мозъчната им активност. Налягането в пътническата кабина беше подобрено, а шумът намален. Дори храната беше специално избрана, за да се пребори с часовата разлика. Този полет щеше да е също толкова безопасен, колкото всеки друг.

— Късмет! — провиква се жената след мен, но не поглеждам назад. Късметът няма нищо общо с това.

Сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, когато след няколко минути влизам в стаята за инструктаж. Пълна е, но не само с екипажа, а и с няколко души в костюми, повечето от които не разпознавам.

— Това Диндар ли е? — питам стюарда до мен, с когото съм летяла веднъж. Поглеждам табелката с името му. Ерик.

— Да, това е Диндар. Дошъл е заради излитането.

Така и предположих. Юсеф Диндар е изпълнителният директор на авиокомпанията и се появява само в дни като този, когато един важен полет ще привлече интереса на телевизионните камери и ще донесе слава и известност за мъжете (защото винаги са само мъже) зад „Уърлд Еърлайнс“. Надпреварата за първия пряк полет от Лондон до Сидни беше много напрегната и зад самодоволното изражение на Диндар тази сутрин се крие облекчение, че ние ще бъдем първи. Той става и изчаква всички погледи да се насочат към него.

— Днес ние създаваме заглавията във вестниците!

Присъстващите го аплодират. Разнасят се възторжени възгласи от задната част на помещението и просветва светкавица на фотоапарат. Изпитвам притеснение насред цялата тази тържественост.

Нещо се е объркало… проблем със самолета…

Прогонвам думите на жената от главата си. Аплодирам енергично с останалите. Ние създаваме заглавията. От Лондон до Сидни за двайсет часа. Нищо няма да се обърка. Нищо няма да се обърка, повтарям аз, за да се отърся от нарастващото в мен чувство на обреченост.

Знам защо жената ме разстрои. Защото не трябваше да съм тук.

Екипажът беше избран чрез лотария, макар че не знаехме дали печелим, ако изтеглят името ни, или ни се пада късата клечка. Групата ни в WhatsApp кипеше от вълнение.

Някой получи ли нещо?

Все още не.

Чух, че имейлът е изпратен.

Отчаяно искам да го направя!!!

След това получих скрийншот от телефона на Райън. Честито! Вие бяхте избран да сте част от екипажа на първия пряк полет Лондон — Сидни на 17 декември. Към снимката беше добавил разплакан емотикон и текст, който гласеше Двайсет проклети часа!

Изпратих му лично съобщение. Предложих му да го заместя. Не му казах защо, разбира се — опитах се да не показвам колко важно беше за мен, — а и му бях задължена за една размяна в Мексико Сити и за купищата подарени ваучери на рождените ми дни. Луда мацка си ти! заключи той, а аз се съгласих с него.

И ето ме тук сега. Натрапница на най-важния полет в съвременната история.

— Искам да представя пилотите на този исторически полет — казва Диндар и им прави знак да се присъединят към него. Хората се дръпват, за да им направят място да минат. — Капитан Луис Жубер и втори пилот Бен Нокс и капитан Майк Каривик и втори пилот Франческа Райт.

— Каривик? — споделям учудването си с Ерик, докато всички ръкопляскат. — Той не е в списъка ми.

Колегата ми свива рамене.

— Промяна в последната минута. Не го познавам.

Диндар продължава да говори:

— На борда на самолета ще пътуват няколко наши гости. — Под „наши гости“ има предвид хора, които не са си платили. Журналисти и няколко знаменитости и инфлуенсъри, които щяха да прекарат шестнайсет часа от полета в Инстаграм, а останалите четири в пиене. — Надявам се да се отнасяте с тях, както с клиентите ни, които са си купили билет.

Да, разбира се. Журналистите може да са дошли за веселбата — Безплатно пътуване в първа класа до Австралия? Пишете ме! — но също така са тук, за да напишат материали за изданията си. Все едно „Дейли Мейл“ се среща с „Трип Адвайзър“. Толкова дълъг полет, а нямаше хипоалергенни възглавници.