Заложници

Пътниците от бизнес класа се качват първи и още стъпили на борда, насочват погледи в бара и в леглата, докато ние проверяваме билетите им и вземаме палтата им, за да ги закачим в гардероба до кухнята. Присъствието на екипаж на самолета е съществено, тъй като шестнайсетимата посрещаме пасажерите си. Половината ще се оттеглят към леглата, след като излетим, като ще останем Ерик, Кармел и аз в бизнес класа, Хасан на бара и четирима в икономична класа. Тъй като сега всички сме в пътническата кабина, се усеща едно напрежение. Двайсет часа. Къде другаде подобен брой непознати биха прекарали толкова дълго време заключени заедно? Предполагам, че в затвора. Тази мисъл ме изнервя.

На пасажерите в бизнес класа се предлага шампанско. Един мъж изпива своето, все едно е шот с водка, и намига на Кармел да му донесе втора чаша.

Двайсет часа.

Размирниците си личат още отначало. Има нещо в тях, както и в поведението им, което казва: Аз съм по-добър от вас. Затова ще ви вгорча живота. Невинаги пияниците са тези, които създават проблеми (макар че безплатното шампанско не помага особено за държанието им), а и този тип няма лошо излъчване. Ще видим.

— Дами и господа, добре дошли на борда на полет 79 от Лондон за Сидни. — Като старши член на екипажа на мен се пада привилегията да говоря пред пасажерите. Нищо в речта ми не подсказва, че днешният ден е специален, но въпреки това се усеща приповдигнатият дух. — Моля изключете всички мобилни телефони и портативни електронни устройства при излитането.

Тръгвам по пътеката в пътническата кабина и забелязвам голяма чанта в краката на жена с дълга бяла коса, облечена в зелен пуловер.

— Желаете ли да прибера багажа ви в багажното отделение горе?

— Трябва да е при мен.

— Опасявам се, че ако нещо не се побере под седалката, трябва да бъде качено в багажното отделение горе.

Жената вдига чантата и я прегръща, все едно съм я заплашила да ѝ я отнема със сила.

— Всичките ми неща са вътре.

Опитвам се да не въздъхна.

— Съжалявам, но чантата ви не може да остане там.

За секунда погледите ни се срещат, всяка от нас е твърдо решена да спечели този спор, след което тя изпуска едно разгневено тцъ и започва да вади съдържанието на чантата си и да нарежда пуловери, книги и торбички с козметика в многото отделения за различни предмети около седалката си. Казвам си, че трябва да проверя мястото ѝ при кацане, в случай че забрави нещо. След като приключва и се настанява отново, сърдитото ѝ изражение се изпарява. Тя насочва вниманието си през прозореца и в чашата си с шампанско.

След думите на капитана — Екипаж, подгответе се за излитане — вълнението в пътническата кабина нараства. Повечето от пасажерите в бизнес класа вече са се заровили в торбичките си с подаръци, а една жена дори си е облякла сувенирната пижама, на която пише „Полет 79“, и се е превърнала в атракция за околните. Следва специално видеообръщение от Диндар и инструкциите за безопасност, на които никой не обръща внимание, защото смята, че няма да има нужда от тях. Двете с Кармел събираме празните чаши.

— Не бързай толкова, скъпа, тази още не е празна. — Жена с блестящи очи ми се усмихва насреща, когато взема обратно чашата си от подноса ми и изпива останалото шампанско в нея. Помня името ѝ от списъка с пасажери — една от малкото, които вече са се запечатали в ума ми. До края на полета ще знам имената на всичките петдесет и шест пасажери в бизнес класа.

— Разполагате ли с всичко необходимо, лейди Бароу?

— Наричайте ме Патриша, моля. Даже Пат. Старата Пат. — Тя ме дарява с пакостлива усмивка — прилича на баба, която дава допълнително шоколад на внучетата си, докато майка им не гледа. — Децата ми ме наричат „Лейди Бароу“, защото смятат, че е забавно.

— Не сте ли наистина „лейди“?

— О, такава съм. Управлявам една трета квадратен метър шотландска земя — заявява величествено жената и избухва в заразителен смях.

— При роднини ли отивате в Сидни?

Нещо проблясва в погледа ѝ — мимолетен мрак, който прикрива с повдигане на брадичката си и пакостливата си усмивка.

— Не, избягах от вкъщи. — Патриша се засмива, когато вижда изненадата, изписана на лицето ми, след което въздиша. — Всъщност всички са ми много сърдити. А аз не съм сигурна, че помагам особено да оправим нещата… Кучетата ми вече много ми липсват. Но това е първата ми година без съпруга ми и… — Тя млъква рязко и изпуска тежка въздишка. — Е, исках малко да се разсея. — Слага ръка върху моята. — Животът е кратък, млада госпожице. Не го пилейте.

— Няма. — Усмихвам ѝ се, но думите ѝ ехтят в главата ми, докато вървя по пътеката между седалките. Животът е кратък. Прекалено кратък. София вече е на пет, а времето сякаш лети.

Казвам на хората, че съм се върнала на работа, защото се нуждаем от парите и защото социалната работничка от осиновяването на София смяташе, че това ще помогне за проблемите ѝ с привързването. И двете неща са истина.