Заложници

След като Диндар и костюмарите приключват с поздравленията помежду си, провеждаме инструктажа на екипажа. Майк и Ческа ще отговарят за излитането и първите четири часа от полета, след което ще си вземат почивка на леглата в стаята за отдих над пилотската кабина. През следващите шест часа ще летят Луис и Бен, преди да се сменят отново. Що се отнася до останалия екипаж — ще бъдем шестнайсет, разделени на две смени. Докато не работим, ще си почиваме на леглата в стаята за отдих в задната част на самолета и ще се преструваме, че е нормално да спим в помещение без прозорци, заобиколени от непознати.

Служителка на „Охрана на труда“ ни говори за опасностите от умората. Тя ни напомня да пием вода, след което ни демонстрира упражнения по дишане, които да ни помогнат да спим по-дълго по време на почивките си. Няколко от колегите ми се разсмиват, а един от тях се преструва, че е заспал.

— Съжалявам — казва той и рязко се изправя с усмивка на лице. — Май работи!

Докато вървим през летището по двойки зад пилота, се усеща напрегнато вълнение, а аз изпитвам онази добре позната гордост преди всеки полет. Униформата ни е тъмносиня със смарагдови кантове по маншетите, подгъвите и около реверите. На левия джоб на гърдите ни е забодена емайлирана значка, на която пише „Уърлд Еърлайнс“, а от дясната страна виси табелка с малките ни имена. Смарагдовите ни шалове представляват карта на света, а границите на всяка страна са очертани с изписаното множество пъти име на авиокомпанията ни. Днес носим друга значка. „Полет 79. Светът става още по-малък.“

Фотографът на компанията ни снима от всички ъгли, докато вървим към гейта, съпроводени от постоянния шепот: „Лондон — Сидни“.

— Имам чувството, че сме на червения килим! — казва един човек от екипажа.

Все едно сме тръгнали към бесилото, мисля си аз. Не мога да се отърся от това чувство — явно съм единствената сред колегите си, — че ще се случи нещо ужасно.

Предполагам, че някои хора се чувстват така всеки път, в който летят, че стомасите им се свиват на топка. Винаги съм си казвала, че е много жалко да прекараш един прекрасен полет, стиснал подлакътниците на седалката и затворил очи заради някакви невъобразими нещастия, които никога няма да се случат.

Аз не съм такава. За мен летенето е всичко. То е триумф на инженерната мисъл и не работи срещу природата, а заедно с нея. Адам се смее, когато говоря пламенно за самолети, но има ли нещо по-красиво от излитането на А320? Като дете се оплаквах, когато татко ме водеше на летището, където заставаше до оградата и снимаше самолетите. За него важна беше фотографията — прекарваше също толкова време край реката, за да направи перфектната снимка на летяща чапла, — но постепенно бях погълната от тези летящи машини.

— Направих страхотна снимка на онзи „Боинг 777“. — Татко ми показа дигиталния дисплей на фотоапарата.

— Това не е 777, а 747SP — поправих го аз.

Обичах да рисувам и скицирах носовете на самолети. Спрях да се оплаквам, когато татко предложеше да прекараме съботата край летището. Летяхме ли да се видим с роднини, не се интересувах какъв филм ще пуснат или какво ще ни предложат за ядене. Притисках нос в прозореца и гледах как предкрилките се движат нагоре-надолу, докато самолетът се поклащаше нежно. Обожавах всичко това.

Стомахът ми се свива неприятно и ме изпълва страх, докато се качваме на борда на полет 79. Вратата към пилотската кабина е отворена. Четиримата пилоти са натъпкани в нея, докато се приготвят да отлетят, и по врата ми полазват тръпки.

Ерик забелязва това.

— Да не ти е студено? Може би е заради климатика — винаги го усилват много.

— Не, добре ми е. Просто ме побиха тръпки. — Потрепервам отново. Иска ми се да бях отговорила нещо друго. Заемам се с рутинната проверка. Правила съм я много пъти, но днес ми се струва някак различна. Налягане. Уплътнения. Кислородни маски. Пожарогасител. Противогаз, комплект за оцеляване… Всяко едно нещо е от изключителна важност. То е разликата между живота и смъртта.

— Вземи се в ръце, Холбрук — измърморвам си под носа. Отнасям стек с тоник от бизнес класа до салона и помагам със зареждането на бара. Самолетът е произведен по поръчка с идеята да е по-удобен за пасажерите си по време на такъв дълъг полет. Отпред има кухня — между пилотската и пътническата кабина, — две тоалетни и стълби до стаята за отдих, която е скрита зад една врата. Първа е бизнес класа, последвана от салон и бар — разделени със завеса от останалата част от самолета — и още две тоалетни. Икономична класа е разделена на две половини със „зона за раздвижване“ между тях и още тоалетни отзад. Самолетът събира общо триста петдесет и трима пасажери — всичките ще дишат един и същ въздух от мига, в който вратите бъдат затворени в Лондон, и докато не бъдат отворени в Сидни.