Заложници

Зарадвах се, когато Хенри започна нова работа и ми предложи да си подам молбата за напускане. Съмнявах се да липсвам на някого. Това щеше да е ново начало в много отношения и — макар да не беше нещо, което сме обсъждали — бях сигурна, че ще сложи край на лошите му настроения. След като не работех, щях да го подкрепям много повече и освен домашната работа и готвенето щях да ходя на фитнес и да се запиша на курсове по рисуване. Дори можеше да си намеря приятели.

Хенри случайно попадна на реклама за онлайн тренировки. Те струваха много по-малко от истинския фитнес, а и вече нямаше да ми се налага да шофирам, така че имаше логика в предложението му. Също така започнах курсове по рисуване. Бях ужасна! Наистина ужасна. Първата ни задача беше да скицираме с молив ваза и — както се изрази Хенри — моята не приличаше на нищо. Повече не отидох. Глупаво от моя страна, че въобще опитах. Няма как да научиш стара мечка на нови номера, както гласи поговорката.

Намерих си нови приятели. Не къде да е, а във фейсбук. „Фалшиви приятели“, така ги наричаше Хенри, макар че в много отношения бяха много по-истински от хората около мен — съседите ни например или жената, която ми носи каталозите на „Ейвън“ и от време на време остава за чаша чай. Разговарям с тях, с фалшивите си приятели. Предимно за чистене — всички сме членове на група във фейсбук за домашни съвети, — но знаете как е, постепенно се опознавате. Поздравявате се за рождените дни и подобни. Преди да се усетя, вече си пишехме лични съобщения.

— Той не бива да се отнася така с теб, да знаеш — казваха ми.

Някъде дълбоко в себе си знаех, но след като някой друг ми го каза, се замислих сериозно. Следващия път, в който Хенри ме удари, направо седнах на компютъра си.

— Той го направи отново.

— Трябва да си тръгнеш.

— Не мога.

— Можеш.

Казват, че една на четири жени ще бъде подложена на някаква форма на домашно насилие в живота си. Това е една четвърт от всички жени.

Оглеждам самолета и преброявам пасажерите. Статистически погледнато, поне пет жени в бизнес класа са били — или ще бъдат — бити от партньорите си. Мисълта е едновременно успокояваща и ужасяваща.

Може би е възрастната дама. Очите ѝ проблясват, ала блясъкът е предизвикан от сълзи, когато говори със стюардесата. Тя също ли бяга?

Или пък съпругата на онзи футболист — всички го познаваме, — която се е облегнала на него с перфектната си лъскава коса и червени устни. Никой не знае какво се случва зад заключените им врати. Никой никога няма да разбере какво се случи зад моите.

Екипажът?

Защо не? Домашното насилие не дискриминира. Търся имената им на табелките на униформите им и ги преценявам. Кармел жертва ли е? А Мина?

Усмивката на Мина е широка, но в мига, в който се скрива зад завесата, изчезва като потъващ камък. Има нещо в погледа ѝ, което ми подсказва, че е разтревожена. Тя не прилича на жертва, но аз също не смятах, че съм такава, докато приятелите ми не ми помогнаха да прогледна.

Трудно е да опиша какво изпитвам към така ненавижданите от Хенри „фалшиви приятели“.

Как да благодариш на някого, който е спасил живота ти?

Защото те направиха точно това. Отвориха ми очите за деянията му и ми върнаха увереността, която бях изгубила.

След излитането на самолета се отпуснах за първи път от петнайсет години. Хенри няма да ме последва в Сидни. Никога няма да ме намери.

Най-накрая съм свободна.

Пет 15:00 часът Адам

Спирам колата пред табела, на която пише „ТОЗИ ГАРАЖ СЕ ИЗПОЛЗВА ДЕНОНОЩНО“. Ръждясалият катинар и натрупалият по вратата сняг ми подсказват, че това е също толкова вярно, колкото новината, че съм избран да играя за „Ливърпул“, но без съмнение ще бъде направено оплакване до училището и ще последва нова вълна от писма, които да помолят родителите да бъдат по-съобразителни.

Майната ѝ на съобразителността, закъснявам. Срещата ми с инспектор Бътлър разклати концентрацията ми за цял ден и се наложи да провеждам разпитите два пъти по-дълго от обикновено.

— Добре ли сте? — Първата ми свидетелка видя разкрачените букви, които написах с треперещата си ръка, и килна обезпокоено глава на една страна.

Опитах се да разведря обстановката с „Мисля, че това е моя реплика“, но я видях, че продължава да хвърля нервни погледи към бележките ми от показанията ѝ. Разбрах, че съм допуснал много грешки, когато ги прочетох на глас, затова започнах отначало. Бях изключил телефона си и иконката на гласовата поща светеше червено. Имах двайсет и седем пропуснати повиквания. Колко време беше необходимо да бъде извадена разпечатка? Колко време ѝ трябваше на Бътлър, за да прегледа информацията и да види повтарящия се отново и отново номер с все по-нарастващите суми в дясната част на листа? Колко време щеше да ѝ е необходимо, за да сложи край на една градена двайсет години кариера?