Заложници

София го повтаря, докато гледа името на дисплея и съм сигурен, че ще го запомни за следващия път. Тя никога не забравя нищо.

— Ностровия — казва Бека и се ухилва.

— Какво?

Тя отива в кухнята, като оставя ботушите си в локва на плочките.

— Това е руската дума за „наздраве“.

Премествам обувките ѝ на изтривалката и поглеждам мигащата точка на телефона си — Мина е на десет хиляди метра във въздуха. Скоро ще се премести над руското въздушно пространство, а после над Казахстан, над Китай. Най-накрая ще мине над Филипините и Индонезия и преди София да се събуди, ще е прекосила Австралия и ще е кацнала в Сидни.

— Двайсет часа — изненадах се аз, когато Мина ми каза, че ще лети с този полет. — Това е доста дълга смяна.

— Не аз ръководя авиокомпанията, Адам.

Известно време не проговорих, защото не исках да подхващам спора, който се опитваше да започне.

— Ще е приятно да прекараш няколко дни в Сидни през това време на годината.

— Няма да съм на почивка!

Предадох се. Стояхме пред училището — бях дошъл, за да предам Слончо, който едва не забравихме същата сутрин, и София, която прегърна силно Мина, а на мен просто кимна, все едно се бяхме срещали само веднъж на скучна конференция: Припомни ми с какво се занимаваш?

Мина продължи да се заяжда:

— Престани да ме караш да се чувствам виновна, Адам. Такава ми е работата.

— Знам, аз…

— Нямам избор. — Тя се разгневи и се зае да закопчава копчетата на палтото на София. Забелязах, че си поема дълбоки и равни глътки въздух и когато отново се изправи, нямаше следа от раздразнението ѝ.

— Ще ми липсваш — казах нежно аз. Зачудих се дали съм престъпил границата, но очите ѝ проблеснаха. Мина се извърна, вероятно с надеждата, че не съм забелязал.

— Това е просто още един полет.

Ала ще продължи двайсет часа.

Трескавото очакване на този паметен полет продължи цели две години. Вероятно вниманието ми беше насочено в него поради факта, че Мина работи за тях, но „Уърлд Еърлайнс“ сякаш беше навсякъде. Телевизионни реклами, които показваха меките матраци на леглата в бизнес класа и протегнатите крака на пасажерите в икономична класа. Интервюта с пилотите, които участваха в тестовите полети, и носталгичните сравнения с 55-часовия „Маршрут на кенгуруто“, който изпълниха през 40-те години и който се отби в шест страни по пътя си.

— През 1903 година — каза Юсеф Диндар преди два дни от дивана на „Би Би Си Брекфаст“ — братята Райт са се преборили с гравитацията и са осъществили първия продължителен полет на летателен апарат с двигател. След повече от сто години имаме възможност да задържим 150 тона метал във въздуха за двайсет часа без прекъсване. — Той се отпусна назад, сложи уверено ръка на дивана и се усмихна. — Земните сили са силни, но ние доказахме, че сме по-силни. Победихме природата.

Полазват ме тръпки, когато си спомням върховната му увереност. Не се съмнявам, че разполага с най-добрия екип, с най-добрите самолети. Но природата може да погълне цял град, да събори небостъргачи, да отнесе цели брегове в океана…

Прогонвам лошите мисли за бедствия от главата си. Мина е права — много съм черноглед. Изпробваха полета три пъти. Целият свят ги гледа. Репутацията им, както и стотици животи, са заложени на карта.

Нищо няма да се обърка.

Шест На 17 часа от Сидни Мина

Намираме се някъде над Източна Европа. Под нас няма нищо освен облаци. Притискам върховете на пръстите си в прозореца и настройвам очите си към фигурите, които щяхме да открием двете със София, ако беше тук. Прегърбена стара дама, тръгнала на пазар — виж, ето я пазарската ѝ чанта. Палма — ето я там! Трябва малко да присвиеш очи…

Помня как гледах облаците, легнала в градината ни, докато майка ми плевеше тревичките в големите саксии. Тя поддържаше градината ни много красива, като не знаеше името на нито едно растение, но инстинктивно му намираше правилното място.

— Цветята се нуждаят от пет неща, за да цъфтят — казваше мама. В този момент вадеше един красив храст, който миналата година беше окичен с нежни бели цветчета, но тази не цъфна. Изправих се до седнало положение и се зарадвах на отворилата ми се възможност да демонстрирам какво съм научила в часовете по биология.

— Вода — отговорих аз. — Храна. Светлина за фотосинтезата. — Замислих се за миг. — Топлина?

— Умно момиче. Кое е петото?

Направих физиономия. Дори не помнех, че има пето.

— Пространство. — Мама внимателно извади храста от земята и запълни отворилата се дупка с пръст от съседните растения. — Тези трите си бяха добре, когато ги засадих, но сега това не разполага с достатъчно място. Няма да умре, но няма и да цъфти. Ще го преместя другаде. Ще видиш колко ще ни е благодарно.

Сещам се за този разговор всеки път, в който се кача на самолет, и преглъщам вината си, че оставих София. Нуждаем се от пространство, за да цъфтим. Всички ние.

Примигвам и се извръщам от облаците, оставям ги сами да образуват фигури. Самолетът е ярко осветен и изпълнен с разговори. Предлаганата храна е внимателно избрана — първото ястие има за цел да държи пасажерите будни, а второто да ги прикани да си починат.