Заложници

Побягвам по алеята, която минава през жилищния квартал и води до главната улица. Снегът полепва по обувките ми и ме забавя. Стигам до половината на пътя и избирам една тясна уличка, която ще съкрати разстоянието до основното училище. Разминавам се с няколко жени, чиито деца стискат рисунки. По дяволите. Изпращат децата на занималня, ако закъснееш да ги вземеш дори с пет минути, и те таксуват с петак за привилегията. Сумата не е голяма, но в момента не разполагам и с толкова.

Влизам през вратата девет минути по-късно.

— Господин Холбрук. — Госпожица Джесъп се намръщва. Без съмнение се опитва да измисли как да ми сервира новината, че трябва да се изръся. — Опасявам се, че София вече я взеха.

— Кой? — Не е Мина, тъй като полетът ѝ беше преди обед.

— Бека. Детегледачката ви — отговаря учителката, сякаш съм забравил. — Госпожа Холбрук не ви ли каза? — Несъмнено случващото се ще бъде споделено в учителската стая. Явно нещата между родителите на София са доста зле… дори не си говорят…

— Да, каза ми. Просто забравих. Благодаря ви. — Насилвам се да се усмихна, макар че съм бесен на Мина, че ме направи на идиот.

Излизам от малката уличка, завивам наляво и побягвам към главната, за да ги настигна на ъгъла до полицейския участък. Забавям крачка. Косата на София, която е толкова тъмна и къдрава, че хората намират несъществуваща прилика между нея и Мина, експлодира изпод вълнената ѝ шапка и подскача върху раменете на яркочервеното ѝ вълнено палто. Тя гледа надолу, докато върви, и търси преспи непокътнат сняг между отъпканата киша, в които да скочи с ботуши.

— София!

Дъщеря ми се обръща. Първоначално се усмихва, но на лицето ѝ бързо се появява тревога. Намразвам се, че е предизвикана от мен.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, Адам.

— Как си, Бека? Защо си тук? Казах на Мина, че днес ще си тръгна по-рано от работа.

Тя свива рамене.

— Просто получих съобщение. Обикновено не работя две нощи поред, но разходите през зимата са високи, нали разбираш, и трябва да се купуват коледни подаръци, да се посрещат празниците. Биковете ще изнасят представление, чийто билет е двайсет лири, а питиетата са отделно, и ако искаме след това да…

Изключвам се, докато вървим към нас. София танцува наоколо, подобно на риба на въдицата на Бека. Посягам към другата ѝ ръка, но тя я прибира в джоба си. Захапвам вътрешността на бузата си, докато не усещам вкуса на желязо.

Проклетата Мина. Казах ѝ, че аз ще взема София. Пратих ѝ съобщение, за бога, има го черно на бяло. Сега не мога да отпратя Бека, без да ѝ дам някакви пари — не и след като е очаквала да ѝ бъде платено за няколко часа.

— Магазинът за плодове и зеленчуци — казва София. — „Сейнсбърис“.

Типично за Мина. Първо ми обяснява как трябва да дам своя принос за семейството, а след това ми спретва подобна постановка, за да ме направи на глупак.

— Сега е месарницата. Ъгх. Сега е агентът, който продава…

— Къщи, да, знаем, София, за бога!

Усещам погледа на Бека, когато дъщеря ми млъква.

Лесно е да си перфектният родител, щом нямаш деца и малките им странности ти се струват очарователни, а не дразнещи. Ако Бека беше слушала София да повтаря маршрута си до училище хиляди пъти или Мина да чете „Лека нощ, Луничке“ всяка проклета вечер през изминалите пет години, щеше да ме разбере.

Мина няма да си погледне телефона, докато самолетът не кацне, но натрупаното в мен раздразнение трябва да бъде изпуснато, затова изваждам моя. Според нея аз съм този, който не комуникира, а тя не може да уговори дори прибирането на дъщеря ни от училище като хората…

Опулвам се срещу дисплея и поредицата от съобщения, които съм отворил, за да изпратя гневния си отговор на Мина.

Няма нужда от бавачка. Успях да се освободя за утре, така че аз ще взема

Съобщението ми е недовършено. Изведнъж си спомням обаждането от ареста и как прибрах телефона си в джоба вчера следобед, защото заподозреният беше готов да си признае.

Смятах, че съм го изпратил.

Бях сигурен, че съм го изпратил.

Става ми топло. Разкаянието е първи братовчед на гнева. Това се случи само защото знаех, че Мина няма да си вдигне телефона и се наложи да ѝ пиша съобщение. Или имейл. Имейл! Кой пише имейли на съпругата си, за бога!

По-лесно е.

По-лесно за кого? Не и за мен, това е сигурно. Тя не може да понесе дори да чуе гласа ми, нали? Предпочита да ѝ изпращам имейли, за да се преструва, че съм просто някакво административно главоболие, с което трябва да се справи за доброто на София.

— Остани тогава — казвам на Бека и дори аз усещам горчивината в гласа си. Преглъщам я. — Ще направиш ли чай на София? Ще ѝ хареса.

Бека се поколебава, след което свива рамене.

— Добре.

Това ли щеше да направи Мина? Или щеше да ми каже, че прахосвам пари, които нямаме? Имаше времена, когато бях перфектен в очите ѝ. Сега не правя нищо както трябва.

Лъжец.

Прелюбодеец.

Не ставаш за баща.

Най-лошото от всичко е, че е права. Аз съм лъжец. Измамник. Едва ли ме мрази повече, отколкото се ненавиждам аз. Няма откъде да знае, че се отвращавам от себе си дори само като се зърна в огледалото. Как се стигна дотук?