Заложници

Вероятно Бътлър вече е получила разпечатката. Ще я прегледа с маркер в ръка и ще прочете написаното между редовете. Ще оцвети края на кариерата ми.

Какво ще правя? Да си ченге не е като другите професии — не е като да си барман или търговец, които просто ще продължат напред. Да си полицай е като учителската и лекарската професия. Това е част от теб. Ала скоро ще я изгубя.

Бивш съпруг, бивш баща, бивш полицай. Едва ли може да стане по-зле.

* * *

Стигаме до края на града и София пуска ръката на Бека. Отново вали сняг и гумените ѝ ботуши оставят малки стъпки на пътеката. Тя завива зад ъгъла на двайсет метра пред нас. Викам я по име, но дъщеря ми само се кикоти и бяга още по-бързо.

— Гони ме!

Хуквам да бягам. Завивам зад ъгъла, но улицата е пуста. Сивата киша от пътя е изпръскала тротоарите и търся правилния размер следи.

— София!

— Успокой се, играе си на криеница — казва Бека, която е на няколко метра зад мен. — О, не! — провиква се престорено тя. — Къде ли е София? — Ухилва ми се, но аз нямам желание да играя.

— София!

Една кола минава покрай нас. Поглеждам вътре в нея, номера, шофьора, посоката на пътуване. Необходими са само няколко секунди, за да се отвлече едно дете, и минути, за да изчезне.

— София! — побягвам отново. — Излез… не е забавно.

— Тя няма да го направи, ако смята, че си ѝ сърдит — изсъсква Бека след мен и се провиква напевно: — Никъде не я виждам!

Спирам толкова рязко, че едва запазвам равновесие.

— Моля те, не ме учи как да си гледам детето. — Въртя се в кръг и оглеждам улицата. Къде е тя?

По време на всяко полицейско разследване, в което е намесено дете, настъпва момент, в който си казваш: Ами ако това беше моето дете? Какво щях да направя? Какво щеше да е чувството? Трябва бързо да изгониш колебанието си, защото ако му позволиш да остане за по-дълго, няма да успееш да си свършиш работата.

Минава почти минута.

— София! — Извиквам името ѝ толкова силно, че засяда на гърлото ми и се налага да се прокашлям, за да го прочистя.

— Това не е хубаво! — въздиша мелодраматично Бека. — Трябва да се приберем без нея.

— Не! — София изскача иззад един контейнер за боклук на колела и се втурва към детегледачката ни. — Тук съм!

— О, Господи, наистина си се крила! Помислих си, че си се изпарила!

Кръвта бучи в ушите ми, когато се навеждам, хващам София за ръката и я придърпвам към мен.

— Никога повече не прави така, чу ли? Можеше да се случи какво ли не.

— Тя просто си играеше…

Прекъсвам Бека с поглед и карам дъщеря ми да ме погледне. Долната ѝ устна потреперва.

— Съжалявам, татко.

Лицето ми е червено и усещам бодежи в очите. Сърцебиенето ми бавно се нормализира. Дарявам София с бърза усмивка. Пускам ръката ѝ и ѝ оправям шапката.

— Изплаши ме, Соф.

Дъщеря ми ме поглежда с тъмните си очи и задържа погледа ми, все едно знае всичките ми тайни.

— Татковците не се плашат.

— Всички се плашат понякога — казвам спокойно аз. Тя ми позволява да я държа за ръката през останалата част от пътя и се чудя дали знае колко много означава това за мен. Улавям Бека да ме гледа. Веждите ѝ ми показват, че според нея съм реагирал прекалено рязко. Разбира се, не го казва на глас. Мина би го направила. Много си черноглед, не пропуска да отбележи тя. Винаги смяташ, че ще се случи най-лошото.

Така е. Ала съм такъв, защото най-лошото често се случва.

* * *

— Мама е на самолета — казва София, докато ѝ помагам да си събуе гумените ботуши. Удрям ги един в друг и ги оставям на изтривалката, заедно с обувките, които нося на работа. Къщата ни на „Фарм Котиджис“ 2 е средната от три къщи, които някога са били ферма. Имотът е обхващал площта на километър и половина оттук.

— Точно така.

Трите къщи разполагат с градини отзад, в края на които започва парк с огромни дъбове и пътека във формата на цифрата осем. В едната част на осмицата се намира детска площадка, а в другата — малко езеро с остров с къщичка за патици. В парка има още градина с диви цветя, предимно напръстници и метличини, и пътека, на която София обича да бяга.

— Тя ще е на самолета двайсет часа и още двайсет часа ще пътува обратно към дома, като между тях ще отседне в хотел.

— Точно така.

— Умно момиче — казва Бека и поглежда телефона си.

— Самолетът е „Боинг 777“, в който пътуват 353 души.

— Да. — Мама, мама, винаги мама.

— Къде е тя?

Броя до пет, преди да отговоря.

— Току-що ми каза къде е. Тя е на самолет.

— Да, но къде точно?

Другите мъже като мен ли се чувстват? Онези, чиито деца искат да са само с майките си? Има ли други бащи, които се приемат като утешителна награда независимо колко много се опитват? Предполагам, че никога няма да разбера, защото това би означавало да споделя с някого колко е неприятно дъщеря ти постоянно да иска да е с някой друг.

Изваждам си телефона и пускам проследяващото приложение, което е любимо на любителите на самолети и на семействата на онези, които постоянно летят.

— Мама е… — Изчаквам приложението да зареди местоположението на самолета на Мина. — Тук.

— Бел-ар-уз.

— Рус. Като трус. Беларус.