Заложници

— Може би Катя ѝ липсва — казах на Адам. Намекът беше очевиден, че вината за това е негова. Той се изчерви, както прави винаги, когато споменем името ѝ, и се направи, че не ме е чул, но нещо започна да ме гложди като развален зъб и чак на следващия ден разбрах какво. Кошмарите бяха започнали, преди Катя да си отиде.

— Извинете ме. — Едно малко момче — може би на девет-десет години — вдига ръка и размахва пръсти, все едно е в час и трябва да отиде до тоалетната. Майка му се е излегнала на свалената до него седалка и си е сложила маска за очи, на която е бродирано „Зареждане — не изключвайте“.

— Здравей. Как се казваш?

— Финли Мастърс.

Усмихвам се.

— Здравей, Финли, желаеш ли нещо за пиене?

— Слушалките ми се оплетоха. — Момчето ме поглежда изпълнено с безпокойство и гърдите ми се свиват по онзи добре познат начин, когато съм далеч от София.

— О, скъпи, това е много сериозно. Да видим дали ще можем да оправим проблема. — Използвам ноктите си, за да разплета образувалия се възел в кабела и му връщам слушалките с усмивка.

— Благодаря.

— За нищо.

Финли е единственото дете в бизнес класа, макар че точно отпред, на средните места, седи двойка с бебе. То плаче подобно на котенце — не е силно, но настоятелно — и зървам разтревожения поглед, който си разменят родителите му. Усмихвам им се, в опит да ги уверя, че всичко е наред, но те се заемат с дрехите му, сякаш ключът към неспокойството му се крие в начина, по който е закопчан гащеризонът му, а не в налягането в малките му уши.

Проверявам списъка с пасажери — Пол и Лия Талбът — и ги питам дали се нуждаят от нещо. Бебето им едва ли е на повече от месец.

— На три седмици и два дни е — споделя Лия, когато я питам. Тя е австралийка. Косата ѝ е изсветляла от слънцето, лицето ѝ е загоряло и с лунички, а зъбите ѝ са равни и бели. Представям си как със съпруга ѝ си правят барбекю на плажа на Коледа. Може би Адам, София и аз ще направим това някой ден — ще избягаме от студа и ще отидем някъде на топло.

Продължаваш да мислиш за Адам, така ли? пита вътрешният ми терапевт.

— Голям е сладур! Как се казва? — Не обръщам внимание на терапевта си. Това е просто по навик. Пет години бяхме семейство. Адам ми даде съвсем ясно да разбера какви са приоритетите му и в тях не са включени съпругата и дъщеря му.

— Наистина е голям красавец. — Лия засиява, докато гледа сина си. Тя е по-възрастна от мен — предполагам, че е на повече от четиресет, — но е в много по-добра форма. — Запознайте се с Лаклан Хъдсън Самюъл Талбът.

— Има доста имена.

Съпругът ѝ се усмихва.

— Не можахме да решим кое да е. — Акцентът му е английски, но завършва изреченията по онзи начин, характерен за хората, които не живеят в родината си.

— Изглеждате невероятно — казвам на Лия. — Не мога да повярвам, че току-що сте родили!

Комплиментът я засрамва. Тя целува главата на бебето и вдишва миризмата му. Съпругът ѝ я прегръща с една ръка и имам чувството, че се опитват да ме изолират… защото съм казала нещо нередно.

— Ако желаете да го взема по-късно, за да поспите малко, само ми кажете.

— Благодаря ви.

Оставям ги с болка в сърцето, все едно съм глътнала камък. Осиновяването не е разсеяло мъката от безплодието, не се е справило с редкия, но силен копнеж за издут корем и новородено бебе в ръце. София е целият ми свят — не е нужно да си раждала, за да бъдеш майка, — но това не означава, че не ме боли, когато си помисля какво е да преживееш всичко това.

Много ми се иска да бяхме осиновили София като новородено. Не беше невъзможно да се случи. Трябваше да се случи. Майка ѝ вече бе в списъка за наблюдение — социалните се бяха намесили и бяха взели по-големите ѝ братя и сестри. Ала се налагаше да се следва процедура, която ни отне първата година от живота на София, а на София отне способността да се доверява. Заради тази процедура не бяхме семейството, което можехме да бъдем.

Нито Адам, нито аз успяхме да мигнем вечерта, преди София да дойде у дома за първи път, от страх да не объркаме нещо.

— Ами ако никога не се почувствам като истински баща?

— Ще се справиш! Разбира се, че ще се справиш. — Знаех, че Адам е нервен — на него му трябваше повече време, за да свикне с мисълта за осиновяването, — но знаех също така, че бързо ще обикне София. Семействата се градят на основата на обичта, а не на гените.

Само че двамата със София така и не изградиха връзка. Тя изискваше много от нас още като бебе и не можеше да бъде успокоена от никого от двама ни. Постепенно започна да ми позволява да я люлея, докато заспи, но ако Адам я вземеше, започваше да пищи до посиняване. С времето се привързваше все повече и повече към мен, а него го изолираше.

— Имай търпение — казвах му аз. — Един ден ще дойде при теб и трябва да си готов.

— Развесели се, скъпа… не бъди унила. — Извадена съм от мислите си от мъжа зад семейство Талбът. Той е изпънал дългите си крака под подноса си, на който е оставил бутилка с вода и книга.