Заложници

— Съжалявам — измърморва отново едрият мъж. Той поглежда за последно русокоската, преди да мине през завесата и да се върне на мястото си. Скръствам ръце и поглеждам пияната жена. Погледите ни се срещат за цяла минута, докато тя не се отказва накрая.

— Сноби! — изкрещява с пълно гърло. Изпитвам съжаление към екипажа в икономична класа, който ще трябва да ѝ отказва алкохол през следващите петнайсет часа.

Изпускам въздишка под съпровода на вялите аплодисменти сред пасажерите на бара.

— Имате деца, нали? — пита облечената в пижама жена с усмивка на лице. — Тонът ви беше като на майка към дете.

Ухилвам се. Тръгвам обратно към кухнята и за първи път, откакто дойдох на работа, се отпускам — безпокойството ми най-накрая се е изпарило. Инстинктите ми не ме подлъгаха — нещо се случи на този полет, но успях да се справя с него. Работя това от дванайсет години — необходимо е много повече, за да се затрудня.

Докато бях дете, майка ми винаги сочеше небето, когато някой пътнически самолет прелиташе над нас.

— Бързо! Изпрати целувка на мани и баба сидо[3]!

— Не знаем накъде лети този самолет — разсмивах се аз, но въпреки това махах, защото бях прекалено суеверна, за да не го направя. Това се превърна в навик — като да поздравявам свраките, когато са сами — дълго след като баба и дядо си бяха отишли от този свят и нямаше причина да посещавам Алжир или да изпращам целувки отвъд океана. Дори след като спрях да ходя на летището с татко — в средата на тийнейджърските си години, не смятах, че е готино да те видят да зяпаш летателни апарати, — продължих да махам, когато над мен прелетеше самолет. Здравейте, мани и баба, обичам ви, хора.

Години по-късно заминахме за Франция, където родителите ми имаха къща. Тя беше наследство от родителите на татко — една съборетина, изпълнена със спомени. Гледах през прозореца на самолета облаците, които изглеждаха достатъчно солидни да стъпи човек на тях. Прекарвахме всяка училищна ваканция във Франция, като продължихме традицията и след като отидох да уча в университет. Майка ми постоянно ходеше напред-назад и се срещаше с приятели, а баща ми си почиваше далеч от напрегнатия живот в Лондон.

— Искам да стана пилот. — Тогава беше първият път, в който споделих това и то прозвуча много дръзко. Дори нелепо.

— Стани — подкрепи ме татко.

Такъв си е той. Ако искаш нещо, направи го.

Вратата на пилотската кабина в дъното на самолета се беше отворила и аз извих врат, за да видя таблото и голямото стъкло, пред което се бе разпрострял килимът от облаци. Обзе ме огромно вълнение.

— Много е скъпо.

— Колко скъпо?

— Ами… осемдесет хиляди? Най-малко.

Баща ми мълча цяла вечност, след което сви рамене и каза:

— Проучи нещата.

Шест седмици по-късно продадоха къщата във Франция.

— Върви да станеш пилот — каза татко.

— Ти обичаше тази къща! — Погледнах лицата на родителите си и намерих единствено вълнение върху тях. — Смятахте да се оттеглите там след пенсия.

— На кого му трябва пенсионерски живот във Франция, когато дъщеря му е пилот на самолет? — Татко ми намигна. — Ще останем близо до теб на стари години.

Майка ми ме стисна за ръката.

— Ще се оправим. Вълнуваме се за теб.

Тя ми направи снимка в деня, в който заминах за школата за пилоти, сякаш беше първият ми учебен ден. Застанах на вратата, облечена в черни панталони и чисто нова риза с една-единствена златна чертичка на пагоните ми.

Поглеждам полата, с която съм облечена сега, маникюра и чорапогащника в телесен цвят. Обичам работата си, но нещата не трябваше да се развият така.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — пита ме Кармел и държи пакетче чай над празна чаша.

— Да. — Странно е да изляза в почивка сега, само няколко часа след излитането на самолета, и още по-странно, че когато се събудя, ще остават още часове до кацането. Хората под нас ще се будят, ще тръгват за работа, ще се прибират по домовете си и ще си лягат, а през цялото това време ние ще сме във въздуха. Струва ми се някак си невъзможно, почти свръхестествено.

За разлика от Ерик, който не се е усмихнал, откакто сме излетели, Кармел е прекрасна. Тя е само на двайсет и две години и смята да се нанесе при приятеля си, когото очевидно боготвори.

— Работи в Ситито — каза ми гордо Кармел, когато седнахме на местата си при излитането.

— Какво прави там?

Тя примигна насреща ми.

— Работи в Ситито[4].

Скастрих се сама, като изцъках с език.

— Ах, да, каза ми вече. Съжалявам.

Кармел приготвя чай, а аз търся в кутията до кухнята малкия хартиен плик, който София ме помоли да взема на борда.

— Не го отваряй, докато не излетиш — каза ми тя. Беше дошла в стаята ми, докато си опаковах багажа, вече свикнала да вижда отворения ми на леглото куфар.

Разтварям плика. Вътре ме очаква флапджак[5] с канела — от онези, които опекохме през уикенда. Приятният му аромат изпълва устата ми със слюнка. Едното от ъгълчетата му е отгризнато. Докосвам края, в който са се докоснали белите зъби на дъщеря ми.

Под флапджака, пропита с мазнина, се мъдри бележка. За моята мама, с много обич от София хохох. Показвам я на Кармел и тя притиска длани в гърдите си.