Заложници

Когато си тръгвах, тя беше толкова убедителна, че ще ми се обади, че иска да ме види отново, че сме преживели нещо вълнуващо и важно, че не я попитах за номера ѝ в замяна на моя. Не се усъмних, че ще ми звънне.

Само че не го направи. След като най-накрая събрах кураж да я причакам пред апартамента ѝ, разбрах, че се е изнесла. Не си беше направила труда да ми съобщи по никакъв начин. Просто ме беше зарязала.

* * *

— Шибан идиот — изричам на глас.

Имах всичко. Жената, която обичах. Семейство. И се прецаках. Веднъж вече изгубих Мина и когато си я върнах обратно, я прогоних за втори път. Ако не внимавам, ще изгубя и София. Тя винаги е била по-привързана към Мина и сега водя борба просто за да остана в живота ѝ. Проблемите с привързаността имат нужда от години, за да бъдат превъзмогнати. Не е достатъчно да съм с нея на рождените ѝ дни, специалните случаи и през два уикенда в месеца. Трябва да съм там, когато си обели коляното и когато я е страх през нощта, за да ѝ покажа, че няма да я изоставя.

Свалям крака от леглото. Мога да им помогна да довършат снежния човек, а София ще му сложи шапка на главата и шал около врата. Ако не иска да го направя, просто ще ги погледам. Ще ѝ кажа, че е свършила добра работа.

Хуквам надолу по стълбите твърдо решен да бъда… каква беше онази дума, която виждам навсякъде? Всеотдаен. Прибирам телефона си в джоба, доволен от себе си. Не обръщам внимание на съобщенията, не им отговарям. Това доказва, че имам воля, без значение какво казва Мина.

Подът в коридора е мокър. Следата от разтопен сняг до тоалетната долу ми подсказва, че са приключили.

— Да не би да ти стана студено с ушанките? — питам аз, когато влизам в кухнята.

Бека е седнала на плота и играе нещо на телефона си. Оглеждам празната кухня.

— Къде е София?

— Навън. Дойдох да направя горещ шоколад.

Електрическата кана е стоплила водата и от чучура ѝ излиза пара, но не виждам чаши на плота.

— Не си доникъде. — Обувам гумените ботуши, които държа до задната врата.

Градината ни представлява малък правоъгълник със заключен навес от едната страна и няколко жалки саксии на двора. Снегът е скрил бетонната пътека, която води до навеса. Нито Мина, нито аз сме добри градинари — това е просто място, на което София да си играе.

Само че тя не го прави сега.

Градината е пуста.

София я няма.

Осем Пасажер 2D

Казвам се Майкъл Прендергаст и пътувам в бизнес класа на полет 79.

Като бях дете, родителите ми летяха в първа класа, а аз отзад, във втора. Мама и татко се редуваха да ме проверяват и да ми дават шоколадовите бонбони от кафето си като предложение за примирие.

— Ти нямаш нужда от допълнително пространство — казваше майка ми. — Освен това веднъж пътуваш ли в първа класа, всичко ще пропадне, повече няма да се върнеш във втора.

Не разбирах логиката ѝ. Имахме достатъчно пари, за да пътуваме в бизнес класа всеки път, в който се качахме на самолет, независимо дали ставаше въпрос за почивка в Лисабон, или за двете седмици, които прекарвахме на остров Мъстик всяка година, във вилата на един от татковите клиенти. Защо да не пътуваме със стил, когато можем да си го позволим?

След като бях летял пет часа на един от полетите до Антигуа, се промъкнах в бизнес класа, за да ги видя. Беше късно и повечето хора бяха заспали. Затаих дъх, докато пристъпвах на пръсти по пътеката до мястото на майка ми. Тогава бях на дванайсет години и макар да бях прекалено голям, за да се побера на седалката ѝ, се настаних до нея.

— Не бива да си тук.

— Ще остана само за малко.

Мама ми даде неотворения си пакет с чипс и бутилка газирана вода, след което включи слушалките, за да мога да погледам телевизия. Прехвърлих каналите, които бяха четири пъти повече от онези в икономична класа, но нямах шанс да си избера кой да гледам, защото една сянка надвисна над мен.

— Съжалявам — каза мама, дари стюардесата с усмивка, която казваше опа, хванахте ме! и ми свали слушалките.

— Ела, младежо. — Стюардесата се усмихна на мама, но ноктите ѝ се забиха в раменете ми, когато ме съпроводи обратно, и бузите ми почервеняха от срам. Не пречех на никого — защо просто не ме остави при мама? И каква беше причината родителите ми да се отнасят с мен като с човек втора класа?

След като кацнахме, пасажерите отпред слязоха първи. Оглеждах дрехите и куфарите им и запомнях марките, около които исках да изградя живота си. Родителите ми пътуваха с куфар на „Луи Вюитон“, а аз със сак, който подариха на татко, когато си купи куфарчето.

— Можеш да си купиш какъвто си куфар искаш, когато започнеш да изкарваш сам парите си — каза баща ми. Не спираше да ми обяснява каква е стойността на парите, как хилядарката си е хилядарка, откъдето и да я погледнеш. Джобните ми пари обикновено бяха пет или десет лири, докато приятелите ми получаваха по двайсетачка за седмица.

— Не става въпрос за парите — каза татко, когато наближих осемнайсет години. Опитах се да говоря спокойно с него на тази тема. Като мъж с мъж. — Важен е принципът.

Значи ставаше въпрос за парите. Веднъж имаше празни места в бизнес класа на полета за Мъстик.