Заложници

— Чудесно! От дъщеря ти ли е?

Кимам.

— О, Господи, много е мило. Нямам търпение да стана майка. Обзалагам се, че правиш купища неща с нея, нали? Рисувате, майсторите и какво ли не.

— Предимно печем сладкиши. — Вдигам флапджака. — Много печем. Тези ги направи почти сама, а е само на пет години.

— Невероятно.

Отчупвам парченце от сладкиша и го лапвам, след което прибирам бележката в джоба си, а останалото увивам, за да го доям горе. Започвам да почиствам кухнята, за да я оставя в добър вид за следващата смяна. Някой е оставил автоинжектора си на плота. Вземам го, за да не бъде изхвърлен в боклука.

— Имаш ли някаква представа кой… — млъквам, защото забелязвам поизтъркания етикет. Той е правоъгълен, с усмихнато личице и напечатано име.

София Холбрук.

— Искаш ли мляко и захар? — пита ме Кармел.

Какво търси автоинжекторът на София тук? Усмихнатото личице означава, че е онзи от раницата ѝ — простото, но ефективно решение на Адам да следим кой автоинжектор закъде е, — а етикетът несъмнено е същият като онези, с които чинно надписвам обувките, кутията ѝ за обяд и бутилките ѝ с вода.

Опитвам се да си спомня какво се случи тази сутрин, след като оставих София в училище. Облякох си униформата у дома, така че дори автоинжекторът да е бил в дънките ми, няма как да се е преместил от единия джоб в другия. Дали не съм го сложила в работната си дамска чанта, преди да тръгна за работа? Годините на тази служба ме превърнаха в създание на навика — паспортът и личната ми карта постоянно са в работната ми дамска чанта, заедно с крема за ръце, балсама за устни и портмонето с валута. Не държа автоинжектор в нея… Защо ми е да го правя? София не идва на работа с мен.

— Земята вика Мина. Добре ли си?

— Съжалявам. Искам само мляко. Благодаря ти.

Прибирам автоинжектора в джоба си. Няма друго обяснение. Взела съм го случайно.

Как иначе би се озовал тук?

Седем 18:00 часът Адам

С Бека ще направим снежен човек — казва дъщеря ми, като липсата на въпрос в думите ѝ не е неспособност да се изразява правилно, а характерна нейна черта — тя не ме пита, а просто ми заявява.

— Почти е време за вечеря и навън е тъмно — започвам аз, но лицето ѝ помръква и си казвам майната ѝ на практичността, майната му на „как да бъдем добри родители“, защо не мога поне веднъж да я накарам да се усмихне? — Можем да пуснем външната лампа. Ще бъде голямо приключение! Правя страхотни снежни човеци. Номерът е…

— Не. Двете с Бека ще направим снежен човек.

— Добре — сопвам се аз, сякаш съм на годините на София. Болката не минава, когато бъркаш още по-надълбоко в раната. Защо е толкова болезнено да си родител? И просто трябва да се примиряваме ли?

Бека е в кухнята и проверява лазанята, която е извадила от фурната.

— Можеш ли да разбереш дали е вегетарианска?

Вземам вилицата от ръката ѝ и отлепям разтеклия се слой кашкавал.

— Има зеленчуци в нея.

Тя завърта очи.

— Това забавно ли трябваше да е? Знаеш ли, че метанът от кравите е двайсет и пет пъти по-вреден за природата от въглеродния двуокис?

— Опитай се да стоиш в една стая с дванайсет космати полицаи и ще забравиш за кравите.

— Татко казва, че можем да направим снежен човек!

Бека свива рамене.

— Щом искаш. — Тя взема телефона си, за да прочете постоянно пристигащите си известия, и собствените ми пръсти потреперват в отговор. Зависимостите имат мускулна памет и палецът ми се раздвижва напълно самостоятелно, преди да успея да го спра.

София е отворила хладилника и претърсва отделенията за зеленчуци. Най-накрая триумфално размахва морков.

— А сега ни трябва шапка. — Отива в коридора, за да намери нужното. Прибирам лазанята обратно във фурната, за да е топла. Във фризера има вегетарианско кюфте за бургер „Линда Маккарти“, вероятно останало от последния път, в който Бека е гледала София. Слагам го на скарата.

Бека и София се обличат добре и излизат навън. Двете загребват шепи с девствен сняг. Дъщеря ми се радва на възможността за първи път да си играе на тъмно. Затварям вратата и ги наблюдавам известно време през прозорчето ѝ.

Пръстите ми се увиват около телефона. Отдръпвам се от вратата, но все още са прекалено близо, затова тръгвам към спалнята. Качвам се по стълбите, като преодолявам по две стъпала наведнъж. Пулсът ми се ускорява от вълнение, както устата се пълни със слюнка, когато знае, че наближава времето за хранене. Поглеждам през прозореца, за да се уверя, че момичетата продължават да си играят, и се изпълвам с противоречиви емоции, както всеки път, когато погледна София.

— Тя е такова щастливо мъниче — каза госпожица Джесъп на родителската среща.

Мина ме погледна.

— Радваме се да го чуем. Тя е… Имаме известни затруднения с нея. Понякога. — Понякога. По-скоро винаги. Мина отново ме погледна в търсене на подкрепа.

— Поведението ѝ може да е доста предизвикателно — казах аз. — Има сривове… епични сривове. Продължават по час и повече. — Животът със София е като ходене по лед — не знаеш кога може да се пропука. Оставени сме на милостта на едно петгодишно дете.