Заложници

Работех в бар, докато учех в университета. Посещаваха го банкери, плямпалници и студенти. Състудентите ми се чувстваха интелектуално по-висши от мен, в мига в който застанех зад бара, и ми викаха ела тук, скъпа и налей, миличка, все едно бяхме герои от сапунения сериал „Ийстендърс“. Понякога и тази работа е такава, въпреки че служителите ни притежават всякакви квалификации. Познавам бивши парамедици, университетски лектори и пенсиониран полицай с късно открита страст към пътуванията. Повечето пасажери не виждат това. В техните очи сме просто сервитьори в униформи. Не вземат под внимание обучението ни да реагираме в спешни ситуации, да оцелеем, ако самолетът падне във вода, да изгасим пожар или да освободим пасажер от седалката му.

Насилвам се да се усмихна над стиснатите си зъби.

— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?

— Благодаря ви, но не пия.

— Тук съм, ако имате нужда от нещо.

Благодарна съм за този оазис на трезвеността насред пътниците, които стават все по-весели. Изведнъж ми се приисква да съм си у дома, а двете със София да сме легнали на дивана и да гледаме „Прасето Пепа“. Спомням си всички хубави моменти с нея, когато ме няма. Не е ли винаги така? Сещам се дори за прекрасните мигове с Адам — смеха, близостта, чувството да съм в прегръдките му.

От бара се разнася шум и отивам да проверя дали се нуждаят от помощ. Вътре е претъпкано и децибелите на разговорите се усилват с идването на още пасажери от бизнес класа. Няколко от тях са по пижама, което продължава да ги забавлява, въпреки че от часове летим. Двама седят на бара и от езика на тялото им става ясно, че флиртуват.

— Виждала ли си тирбушона? — Барманът Хасан изглежда подразнен.

— Не, но по-рано си беше на мястото. Ще ти донеса един от кухнята.

— Затова винаги пия шампанско. За него ти трябва само чаша. Или сламка! — Жената на бара има дълбок гърлен смях, въпреки дребничкото си тяло. Косата ѝ е дълга и руса, гримът ѝ е нанесен внимателно, а устните ѝ са кървавочервени. Мъжът, с когото разговаря, не може да свали очи от нея. Той е едър, макар и не много по-висок, но с бицепси, които са по-големи от талията ѝ. Тъмната му коса би се накъдрила, ако не беше подстригана толкова късо, а половината му лице е скрито зад гъста брада. Левият палец на жената е пъхнат в задния джоб на панталоните му по онзи непринуден и автоматичен начин, по който двама души се научават да се държат един с друг с времето. В гърлото ми засяда буца, когато си спомням годините с Адам, през които връзката ни все още беше достатъчно млада, за да флиртуваме, и в същото време да се познаваме толкова добре, че да се чувстваме приятно в компанията един на друг.

Обръщам се да изляза, но с периферното си зрение забелязвам помръдване — завесите между бизнес и икономична класа се поклащат. Към бара приближава тъмнокоса жена. Тя се оглежда наоколо, докато чака, като вниманието ѝ е привлечено предимно от големия телевизор на стената и купите с бонбони, оставени на разположение на пасажерите.

— Шампанско, моля.

Хасан ме поглежда.

— Опасявам се, че барът е само за пасажери от бизнес класа. — Той звучи нервно и ръцете му надвисват над шампанското, сякаш ще ѝ сипе въпреки този факт.

— Искам само едно.

Мисълта да ѝ сипем шампанско и да я пратим обратно в икономична класа е съблазнителна, но арогантното ѝ отношение ме кара да поема нещата в свои ръце. Пристъпвам крачка напред.

— Съжалявам, моля да се върнете в икономична класа.

— Мамка му, просто искам питие.

— А аз не желая да ме ругаят, докато си върша работата, но предполагам, че днес и двете няма да получим желаното.

— Как са пижамите ви? — Тя изсъсква думите към една еднакво облечена двойка, която си прави селфи.

— Ами, много са…

— Знаете ли какво получихме ние в сувенирните си торбички? — Тя свива пръсти във въздушни кавички и изкрещява: — Проклети бисквити!

— Добре, стига толкова. — Хващам жената за лакътя, но тя се освобождава от хватката ми.

— Махни си ръцете от мен! Това е нападение. — Оглежда се наоколо. — Някой снима ли това? Тя току-що ме нападна.

— Моля ви, върнете се на мястото си. — Всички в бара ни зяпат, а пасажерите от бизнес класа извиват вратове, за да видят какво се случва зад тях. — Барът е само за пасажери на бизнес класа.

— Тогава той защо е тук? — Жената сочи с пръст едър мъж, който дава всичко от себе си, за да не ѝ обръща внимание.

— Защото е… — започвам аз, но виждам как пасажерът се изчервява и бута чашата си на бара, видимо пиян.

— Съжалявам — отговаря той, макар да не е ясно на кого се извинява — на мен или на русокосата си спътница.

— За бога! — Поглеждам Хасан, който дъвче устната си.

— Те са заедно. Беше спокойно, когато ме помолиха, и си помислих…

— Моля всички, които не са от бизнес класа, да се върнат по местата си — казвам на висок тон аз, — където екипът ни ще приеме поръчките ви за напитки с удоволствие.