Заложници

— Може да бъде много обсебваща — добави Мина. Говореше бавно и подбираше думите си много внимателно. — Властна. Предимно към мен. Така предизвиква… — Тя се поколеба. — Известно напрежение.

Последва кратко мълчание, докато госпожица Джесъп обмисли чутото.

— Хмм, трябва да призная, че тук, в училище, не сме видели подобно нещо. Имам предвид, че съм наясно с психологическия ѝ профил, но дори не бих предположила, че има проблеми. Чудя се… — Тя погледна двама ни и килна глава на една страна. — Дали не се държи така заради проблеми у дома?

За малко да си изпусна нервите, но така само щях да затвърдя мнението ѝ. Изчаках да напуснем училището, но Мина първа подхвана темата.

— Как смее да ни обвинява?! Според нея поведенческите проблеми на София са по наша вина, а не защото родната ѝ майка не си спомня, че има деца през половината от времето си, или защото е била в две различни приемни семейства, преди да дойде при нас? — Тя се разплака. — Ние ли сме виновни, Адам? Дали не бъркаме някъде?

В този рядък момент на близост Мина ми позволи да я прегърна.

— Не сме виновни ние — отговорих ѝ аз. Миришеше различно — може би използваше нов шампоан — и сърцето ми се сви, че част от нея ми се струва непозната. — Или поне не ти. Ти си невероятна майка.

Останал сам в някогашната ни спалня, поглеждам телефона си. Отварям съобщенията и в мен се надига добре познатата вълна на срам и страх. Издъних се много лошо. Затънах много надълбоко в нещо толкова отровно, че сега не мога да изляза от него, но по пътя си повлякох Мина и София.

Лицето на дъщеря ми се появява в главата ми, обляно в сълзи и объркано. Беше прекалено изплашена дори да проговори. Катя бе тази, която говореше, след като София спря да плаче и бе увита в одеяло пред телевизора, сякаш беше болна.

— Повече няма да правя това. — Катя се качи горе. Последвах я.

— Моля те, Катя…

Тя извади куфарите си изпод леглото и започна да хвърля дрехите си в тях.

— Повече няма да лъжа. Стига толкова — отговори тя.

— Не казвай на Мина. Умолявам те да не го правиш. — Нещата между нас вече бяха зле. Почти не си говорехме, а и ме разпитваше, както никога преди. Къде съм бил? В колко часа съм свършил работа? С кого съм говорил по телефона? — Тя ще ме изостави.

— Проблемът си е твой! — Катя се обърна и ме прободе с пръст в гърдите. — Твой е.

Затварям съобщенията си и отварям профила на Мина във фейсбук. Помислих си, че ще ме блокира, след като ме изхвърли, но нищо не се е променило. Семейното ѝ положение все още е на „омъжена“ и е жалко от моя страна, че изпитвам надежда от този факт. Сменила е профилната си снимка. Качила е някакво селфи, което не е обработено с филтър, и е направено в снега на място, което не разпознавам. Носи шапка с пискюл, а миглите ѝ са замръзнали.

Издъних се много лошо. Изгубих единствената жена, която някога съм обичал истински.

* * *

Запознах се с Мина след един ръгби мач. Тя ме изпревари на бара.

— Да, няма нужда от извинения — казах аз по онзи пасивно-агресивен британски начин, по който подсказваш на някого, че понякога не е лошо да кажеш извинете ме.

Тя се обърна едва. В едната си ръка държеше десетачка, с която да плати на бара.

— Съжалявам, да не би да ви прередих?

Изражението ѝ въобще не показваше да съжалява, но на мен вече не ми пукаше. Косата ѝ беше като водопад от къдрици, които се поклащаха около раменете ѝ, когато помръднеше глава. На лявата ѝ буза беше нарисуван английският флаг, а на дясната — френският.

Посочих ги с пръст:

— Решили сте да заложите на сигурно, а?

— Наполовина съм французойка.

— Коя половина? — Това не беше много оригинално, но Мина се разсмя и ме почерпи с бира. Излязохме навън и по взаимно съгласие завихме зад ъгъла и се облегнахме на една стена, за да се отдалечим от излязлата на улицата тълпа.

— Майка ми е французойка. — Мина отпи от бирата си. — Всъщност е французойка с алжирски корени. Преместила се е в Тулуза, преди да се родя. Баща ми е наполовина французин, наполовина англичанин. Дойдохме в Англия, когато бях на шест. — Тя се ухили. — Аз съм мелез.

Отидох да взема бири, изпълнен със страх, че като се върна, нея няма да я има, затова устремено си проправих път към бара с мисълта, че в любовта и на война всичко е позволено.

— Какво те забави толкова много? — попита ме Мина, когато се върнах. Блясъкът в очите ѝ опровергаваше сърдитото ѝ изражение и аз ѝ се ухилих в отговор.

— Съжалявам, че закъснях.

Мина учеше за пилот — бяха минали само няколко седмици от началото на обучението ѝ. Дотогава не бях срещал пилот, особено такава млада и изключително привлекателна жена, и замайването ми нямаше нищо общо с изпитите бири.

— Всъщност не е чак толкова очарователно — каза тя. — Поне не още. Учим като в училище и имаме повече математики, отколкото можеш да си представиш.

— Кога ще започнеш да летиш?

— Следващата седмица. С „Чесна 150“.

— Какви са тези самолети?

Мина се усмихна.

— Нека просто кажем, че са много различни от „Конкорд“.

После ме покани в дома си. Бях готов да отида навсякъде с нея.