Заложници

— Състоянието ѝ се дължи на липса на грижи, нали? — попита Адам, докато го обсъждахме. — Защото на практика е била изоставена през първите няколко месеца от живота си? — Социалната работничка кимна, но съпругът ми продължи, защото беше твърдо решен да изложи мислите си на глас. — Тогава как отсъствието на Мина ще помогне?

Спомням си страха, който изпитах, как изгубих свободата, която бях зърнала.

— Защото София ще разбере, че Мина винаги се връща — обясни социалната работничка. — Това е най-важната част.

Поради тази причина се върнах на работа и всички бяхме щастливи от този факт. Адам нямаше да се тревожи за пари, София постепенно разбра, че винаги ще се връщам при нея, а аз се радвах, че имам възможност да си почина от ролята на родител, която се оказа доста трудна. Нуждаех се от почивка, но повече от това имах нужда дъщеря ми да ми липсва — така осъзнавах колко много я обичам.

Проверките са завършени. Изчаквам съобщението от пилотската кабина — Екипаж, заемете местата си — и сядам на седалката, която е най-близо до прозореца. Двигателите започват да реват и самолетът набира скорост по пистата. Предкрилките се отварят и налягането започва да се трупа, докато не става трудно да се прецени дали го чуваме, или усещаме. Самолетът се разклаща леко, когато колелата се отлепят от земята. Представям си пистата под нас и как носът плавно се издига нагоре. Самолетът е невероятно тежък и обемист за подобна грациозна и красива маневра. И въпреки това някак си се получава. Пилотите увеличават тягата, докато се издигаме нагоре и нагоре. Небето е притъмняло, а облаците са увиснали ниско над земята и създават усещането, че се здрачава, въпреки че е обяд. Суграшицата шиба прозорците, докато не се издигаме достатъчно нависоко, за да престане.

Достигаме три хиляди метра и камбанката иззвънява. Хората се размърдват, все едно са били участници в експеримента „Кучето на Павлов“. Дребната блондинка на 5J извива врат, за да погледне надолу към земята. Напрегната е и предполагам, че е от хората, които не обичат да летят, но тя затваря очи и се отпуска на мястото си, а на лицето ѝ се появява доволна усмивка.

Във въздуха сме. Предпазни колани се откопчават, пасажери стават от седалките си, поръчват се питиета. Вече е твърде късно. Твърде късно да послушам гласа в главата ми, който ми нашепваше да не се качвам на този полет. Това е просто подсъзнанието ми, нищо повече. Собствената ми вина, че съм предпочела да съм тук, вместо у дома със София, че съм в това положение, след като животът ми можеше да се развие по съвсем различен начин.

Твърде късно или не, гласът продължава да настоява.

Двайсет часа, казва той. Много неща могат да се случат за двайсет часа.

Четири Пасажер 5J

Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.

Едва ли щях дори да си помисля да стъпя на самолета, ако не беше съпругът ми. Казват, че жертвите на домашно насилие се опитват да си тръгнат средно по шест пъти, преди най-накрая да успеят. Аз си тръгнах само веднъж. Това означава, че някои жени опитват осем, десет, двайсет пъти.

Тръгвам си само веднъж, защото знам, че ако не го направя както трябва, той ще ме намери; ще ме намери и ще ме убие.

Казват, че жертвите на насилие са пребивани средно трийсет и пет пъти, преди да се обадят на полицията. Чудя се какво ли е усещането да те ударят само трийсет и пет пъти. Не че съм ги броила (бездруго никога не ме е бивало в математиката), но дори аз мога да пресметна, че два-три пъти седмично през изминалите четири години са много повече от тази бройка. Вероятно имат предвид само сериозните наранявания — счупени кости и удари по главата, от които ти се привиждат звездички посред бял ден. А не шамарите. Ощипванията. Те вероятно не се броят. Това е типично за мен, да преувеличавам.

Вината не е на Хенри, не и изцяло. Имам предвид, че не е редно да удряш някого — разбира се, че не е, — но той изгуби работата си, а това е тежко за един мъж, нали? Да разчита на доходите на съпругата си, след като се очаква от него да осигурява храна на масата, и да му се налага да мие тоалетната и да чака майстора на съдомиялната.

Не е честно. Хенри го описва най-добре — той обичаше работата си, а аз започнах моята случайно. Точно така, аз имам работа, а не кариера. Хенри „беше успял“, а аз тъпчех на едно място. Той беше уважаван… беше добър в това, което правеше. А аз… Е, Хенри ми каза какво е подочул в бара, когато дойде на коледното ни парти.

Спрях да ходя за по питие с колегите след това. Как можех да го направя, след като разбрах какво мислят за мен? Дебела. Грозна. Некадърна. Не че не знаех всичко това, но на никого не му е приятно да получи потвърждение за подозренията си, нали? Колегите ми продължиха да се преструват, не мога да им го отрека. Усмихваха ми се и ме питаха „Как прекара уикенда?“ и „Сигурна ли си, че няма да дойдеш?“. Отговарях, че съм заета, докато накрая не спряха да ме канят.