Заложници

— Предполагам си наясно, че служебните телефони не трябва да се използват за лични разговори.

— Разбира се.

— Добре тогава.

Възползвам се от шанса си и ставам от стола.

— Благодаря — казвам аз, без да знам защо. Предполагам, че просто печеля време, за да подготвя защитата си, макар че дори най-добрите адвокати на света няма да успеят да измислят история, която да ме измъкне от кашата, в която съм затънал.

Случилото се с Катя е най-малкият ми проблем.

С мен е свършено, след като Бътлър види телефонната ми разпечатка.

Три 10:00 часът Мина

Наближавам летището и виждам полицейско присъствие, което ми подсказва, че ще има нова демонстрация. Строежът на новата писта започна преди три месеца и от време на време се събират протестиращи до „Пристигащи“, за да изразят емоциите си. В общи линии, не създават проблеми и — макар че никога няма да си го призная открито — им симпатизирам. Просто смятам, че са тръгнали след грешната цел. Създадохме свят, в който се нуждаем от полети и това вече не може да се промени. Не е ли по-добре да протестират срещу вредните емисии и депата за отпадъци?

Сещам се с чувство на вина за мокрите кърпички, които ежедневно ми влизат в употреба, и си казвам, че отново ще започна да използвам козметика за почистване на кожата вместо тях. На пътя лежи банер. „ПОЛЕТА, А НЕ САМОЛЕТИ“[2]. Явно току-що са го разпънали, тъй като охраната на летището е доста стегната. Полицията не може да спре демонстрациите им, но маха своевременно плакатите и банерите. Протестите тук ми се струват доста безполезно упражнение, след като посетителите на летището са служители или хора с билет за някъде. Един плакат няма да промени решението им.

Намалявам преди кръговото и поглеждам наляво, където една жена държи плакат на гладуваща бяла мечка. Забелязва ме, че я гледам, изпъва го към мен и се разкрещява неразбираемо. Сърцето ми започва да бие по-силно и посягам към централното заключване на колата си. В бързината кракът ми се плъзва върху педала на газта. Абсурдността на реакцията ми — заради някаква жена от другата страна на мантинелата, за бога! — ме разгневява. Може би ще продължа да използвам проклетите мокри кърпички напук на тях.

Паркирам на паркинга, заключвам колата и тръгвам с куфара си на колелца към шатъл буса. Обикновено вървя до стаята на служителите, но асфалтът е покрит от хлъзгав сив лед, а наскоро натрупалият сняг се е превърнал в киша. Нямам търпение да кацнем в слънчевия Сидни, да си оставя сака в хотела и да отида на плажа, за да си почина от полета.

В стаята за служителите е оживено заради някой пикантен слух или разписанието на дежурствата. Нареждам се за кафе и увивам все още студените си ръце около пластмасовата чаша. Жена в цивилни дрехи ме оглежда преценяващо.

— Ти ли ще летиш за Сидни?

— Да. — Усещам как се изчервявам и очаквам да ми изкрещи: Не бива да си тук…

Вместо това се намръщва и ми казва:

— По-добре ти, отколкото аз.

Търся табелка с името ѝ, но не намирам такава. Коя е тази жена, която не се свени да сподели мнението си? Може да е коя ли не — от чистачка до финансов мениджър. Стотици хора минават през стаята на служителите през всеки един нормален ден, а днес не е такъв. Всички искат да се докоснат до полет 79. Всички искат да останат в историята.

— Сантяго е четиринайсет часа, така че този няма да е толкова зле. — Усмихвам се любезно и изваждам телефона си, за да покажа, че сме приключили разговора си, но жената не схваща намека. Тя се приближава, придърпва ме към себе си и снишава глас, все едно някой ни подслушва.

— Чух, че нещо се е объркало при последния тестов полет.

Засмивам се.

— За какво говориш? — Гласът ми е силен, за да прогони прокрадващите се наченки на страх, които думите ѝ предизвикват.

— Имало някакъв проблем със самолета. Прикрили са всичко… Накарали са целия екипаж да подпише споразумение за конфиденциалност…

— Стига! — Деветдесет процента съм сигурна, че никога не съм работила с тази жена, така че защо се лепна за мен, а не за някого другиго? Оглеждам лицето ѝ и се опитвам да разгадая откъде е. Може би от „Човешки ресурси“? Със сигурност не от „Обслужване на клиенти“, защото никой повече няма да се качи на самолет. — Това са глупости! — заявявам уверено. — Смяташ ли, че ще пуснат самолет по този маршрут, ако всичко не е сто процента безопасно?

— Налага се да го направят. Иначе „Кантас“ ще ги изпреварят — те работят върху това от по-дълго време. Тестовите полети се осъществяват с малко пасажери и без багаж. Кой знае какво ще се случи с пълен и натоварен самолет…