Замъкът Бландингс и други истории

След като плати на шофьора и потъна в прохладните сенки на градината, в душата на лорд Емсуърт плахо пропълзя нещо като спокойствие. Още от улицата бе зърнал ободрителните жълти и червени багри, а когато зави по асфалтовата алея, цветните лехи се ширнаха пред погледа му с цялото си умиротворително великолепие.

— А-а-а! — възторжено въздъхна милорд и поспря пред пламтящ килим от лалета. Някакъв човек с вид на парков служител (носеше униформа и фуражка) се приближи, когато чу възклицанието и го изгледа с одобрение, дори с обич.

— Чудесно време, нали? — отбеляза той.

Лорд Емсуърт не отговори. Не беше чул. Има нещо в една добре подредена цветна леха, което действува като наркотик на хората, които обичат градините си, и той беше изпаднал в транс. Вече напълно бе забравил къде се намира и му се струваше, че отново се е върнал в рая на Бландингс. С вид на сетер, открил дивеч, милорд пристъпи още една крачка напред.

Одобрителното отношение на парковия служител се засили. Човекът с фуражката беше пазачът, упълномощен да раздава правосъдие в тази част на градината. Той също обичаше цветните лехи и му се стори, че в лорд Емсуърт е открил сродна душа. Повечето хора, унесени в личните си грижи, бяха склонни да ги подминават и това често го наскърбяваше. Затова сега реши, че лорд Емсуърт е човек на място.

— Чудесно… — започна той.

Наложи се да прекъсне изказването си и да нададе пронизителен писък. Ако не беше видял със собствените си очи, никога нямаше да повярва. Уви, грешка нямаше. Трябваше да понесе ужасен удар, защото изведнъж прозря, че този симпатичен непознат го е заблудил. Прилично, макар и небрежно облечен, чист и почтен на пръв поглед, в действителност непознатият се оказа опасен престъпник, най-страшният злосторник в класацията на пазача. Това беше Крадец-на-цветя. Защото, още докато произнасяше думата „чудесно“, онзи бе прекрачил ниската оградка, прегазил тревната ивица и преди пазачът да успее да каже „време“, вече се бе заловил за тъмното си дело. В краткия миг, в който гласните струни на пазача отказваха да му служат, той го бе изпреварил с две лалета и посягаше към трето.

— Ей!!! — изрева пазачът, който рязко си възвърна дар слово. — Ей, ти там!!!

Лорд Емсуърт стреснато се обърна.

— О, Господи! — засрамено продума той.

Разумът му, доколкото изобщо го имаше, си дойде на мястото, така че той напълно осъзна мащабите на своето деяние и съкрушено потътри крака назад към алеята.

— Драги човече… — разкаяно започна милорд.

Пазачът заговори скорострелно и обстоятелствено. От време на време лорд Емсуърт раздвижваше устни и правеше умолителни жестове, но не можеше да заприщи пороя. Речта на пазача ставаше все по-гръмка и реторични, а бързо увеличаващата се тълпа от зяпачи — все по-гъста и любопитна. И тогава, насред словесния порой, се разнесе друг глас.

— К’во става тук?

Властта се бе материализирала във внушителната фигура на здравеняк-полицай.

Пазачът безпогрешно отгатна, че е изместен. Той все още не млъкваше, но вече не беше баща, който гълчи съгрешилия си син. Сега поведението му по-скоро напомняше за по-голям брат, призоваващ за справедливо наказание на извършилия нарушение хлапак. В един-единствен прочувствен пасаж той успя да изложи случая.

— Значи — безпристрастно обобщи полицаят, като натъртваше началото на всяка дума, сякаш насреща си имаше малограмотен чужденец. — Значи Вие Късахте Цветята.

— С очите си го видях. Бях на две крачки от него.

— Той Ви Е Видял — разясни полицаят. — Стоял Е Съвсем Наблизо.

Лорд Емсуърт се чувствуваше омаломощен и объркан. Без да има намерение да обиди или стори някому зло, той бе отприщил разбунтувалите се страсти на една същинска Френска революция; и в същия миг си рече, че е несправедливо именно той — човек и без това смазан от бреме, по-тежко от това на библейския Йов, да понесе поредния удар на съдбата.

— Трябва да запиша името и адреса ви — рече полицаят малко по-делово.

Огризък от молив потъна за миг в неумолимата му уста и увисна, обилно и прилежно наплюнчен, над все още девствената страница на тефтерчето му — това всяващо ужас тефтерче, при вида на което шофьори на таксита се смаляват, а закоравели кондуктори ги втриса.

— Аз… аз… драги човече… искам да кажа, старши… аз съм граф Емсуърт.

Много нещо е изписано за психологията на тълпата с цел да се докаже колко странна и неподлежаща на обяснение е тя, но в повечето случаи това са преувеличения. Обикновено тълпата се държи съвсем естествено и понятно. Когато например тя види как човек в измачкан костюм и шапка, от която би трябвало да се срамува, го насапунисват за кражба на цветя от парка и същият този несретник твърди, че е граф, тя се смее. Така че тълпата избухна в смях.

— Ами? — полицаят не падна толкоз ниско, че да се присъедини към веселбата на простолюдието, но устните му язвително трепнаха. — Да имате визитна картичка, милорд?

Никой познат на лорд Емсуърт не би задал такъв глупав въпрос. Визитните картички бяха второто нещо след чадъра, което той губеше веднага след пристигането си в Лондон.

— Ами аз… боя се, че…