Замъкът Бландингс и други истории

— Аха! — каза полицаят, а тълпата се закикоти като стадо хиени. Толкова оскърбително прозвуча това, че милорд повдигна глава и събра сили да хвърли един възмутен поглед. В същия миг изражението на преследвано животно изчезна от очите му.

— Макалистър! — изрева той.

Тълпата току-що се беше попълнила с двама новодошли и тъй като бяха едри и яки, вече бяха успели да заемат по-предни позиции. Единият беше висок, хубав, гладко избръснат господин с властна външност и ако не носеше очила, щеше да прилича на римски император. Другият беше по-нисък и набит, с остра рижа брада.

— Макалистър! — жално изстена милорд. — Макалистър, скъпи, кажи, моля ти се, на този човек кой съм.

След случилото се между него и бившия му работодател, някой по-дребнав от Ангъс Макалистър би погледнал на затрудненото положение, в което беше изпаднал лорд Емсуърт, като на заслужено възмездие. Някой не толкова великодушен би изпитал злорадство.

Но не и този доблестен шотландец.

— Да — каза той. — Това е лорд Емсуърт.

— Кой сте вие? — изпитателно попита полицаят.

— Бях главен градинар в замъка.

— Точно така — проблея лорд Емсуърт. — Съвсем вярно. Моят главен градинар.

Полицаят беше потресен. Лорд Емсуърт може и да не приличаше на граф, но видът на Ангъс Макалистър беше поразително главноградинарски и по това две мнения не можеше да има. Верен почитател на аристокрацията, полицаят прозря, че усърдието му този път го е вкарало в заблуда.

Но и в този кризисен миг той се оказа на висотата на полагаемото се на един полицай умение властно и същевременно тактично да се справя с положението. Свъси вежди срещу заинтригуваната тълпа и изкомандува строго:

— Разотивайте се, моля! Разотивайте се! Стига сте задръствали движението! Разотивайте се!

И отмина, като побутваше тълпата пред себе си.

Римският император с очилата се приближи до лорд Емсуърт, протегнал напред едра десница.

— Радвам се най-после да се запозная е вас, лорд Емсуърт — каза той. — Казвам се Доналдсън.

Известно време името не будеше асоциации у милорд. След малко обаче неговото значение се стовари с цялата си тежест върху му и той високомерно се натопорчи.

— Надявам се, ще ни извините, Ангъс — продължи мистър Доналдсън. — Крайно време е да си поприказваме, лорд Емсуърт.

Милорд се канеше да отговори, но улови погледа на събеседника си. Той имаше властни, проницателни, спокойни сиви очи. Необикновено твърдият поглед накара лорд Емсуърд да изпита необяснимо чувство за малоценност. Нищо чудно мистър Доналдсън да бе изкарал онези курсове за изграждане силата на личността, които, според рекламите в списанията, само след десет урока, изпратени по пощата, даряват ученика със способността с един поглед да накара шефа си да посърне. Мистър Доналдсън погледна лорд Емсуърт в очите и лорд Емсуърт посърна.

— Много ми е приятно — немощно издума той.

— Вижте какво, лорд Емсуърт — продължи мистър Доналдсън. — Няма смисъл, след като вече сме роднини, да се гледаме накриво. Доколкото разбирам, вече сте научили, че вашето момче и моето момиче бързо-бързо уредиха работата? Лично аз много се радвам. Момчето е чудесно.

Лорд Емсуърт премигна.

— За сина ми Фредерик ли става дума? — попита недоверчиво.

— За сина ви Фредерик. В момента несъмнено се чувствувате засегнат. Не ви обвинявам. Имате пълно право да сте дори по-засегнат. Но не бива да забравяте, че това е млада кръв. Сигурен съм, че до края на живота си този чудесен младеж с мъка ще си спомня отношението ви…

— Все още за сина ми Фредерик ли говорите?

— Да, за Фредерик. Както казах, мисълта, че си е навлякъл гнева ви, ще е мъчителен спомен за него. Трябва да му простите, лорд Емсуърт. Нужна му е вашата подкрепа.

— Как няма да му е нужна! — съкрушено отвърна милорд. — Не мога да го оставя да умре от глад.

Ръката на мистър Долалдсън описа широка величествена окръжност.

— За това не се безпокойте. Тук грижата ще имам аз. Не съм богат човек, но…

— О! — мрачно възкликна лорд Емсуърт. Нещо в широтата на жеста бе подхранило надежди у него.

— Съмнявам се — откровено продължи мистър Доналдсън, защото вярваше, че за тези неща трябва да се говори искрено, — че ако направим сметка на капиталите ми, ще се съберат и десет милиона.

Лорд Емсуърт се олюля като фиданка, огъната от вятъра.

— Десет милиона ли? Десет милиона? Десет милиона ли казахте?

— Някъде между девет и десет. Не повече. Не бива да забравяте — каза мистър Доналдсън с нотка на извинение, — че напоследък положението в Америка много се измени. Преживяхме тежки времена, дяволски тежки времена. Доста мои приятели пострадаха по-зле и от мен. Но всичко се връща на мястото си. Да, сър, нещата се връщат на мястото си. Аз съм твърд привърженик на Президента Рузвелт и Новия курс6! При Новия курс американското куче започна да яде повече бисквити. Може би трябваше да спомена, че това е моята специалност. Аз съм „Кучешките бисквити на Доналдсън“.

— „Кучешките бисквити на Доналдсън“? Наистина ли? Я виж ти! Да не повярва човек!

— Чували ли сте за „Кучешките бисквити на Доналдсън“? — развълнувано попита техният собственик.