Замъкът Бландингс и други истории

Той кимна и отмина, разяждан кой знае от какви терзания. А лорд Емсуърт, край когото беше застанал Ангъс Макалистър — този безмълвно клатещ брада свидетел на току-що разигралата се сцена — отново се обърна и с благоговение се вторачи в онова, което лежеше върху покритото със слама дъно на най-голямата щайга, появявала се някога в град Шрузбъри.

От външната й страна беше закачено картонче със следния лаконичен надпис:

ТИКВИ. ПЪРВА НАГРАДА.

ЛОРД ЕМСУЪРТ ДЕЙСТВУВА С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

Стаята на домоуправителката в Замъка Бландингс — Генералния щаб на прислугата, която се грижеше за нуждите на граф Емсуърт, — при обикновени обстоятелства беше приятно и приветливо помещение. Следобедното слънце обилно проникваше вътре, а тапетите, покрили стените, бяха избирани от веселяк, твърдо убеден, че е изключено окото да съзира деветдесет и седем розови птички накацали едновременно върху деветдесет и седем сини рози, без да се отмори и ободри. Въпреки всичко обаче, когато Бийч, икономът, влезе вътре, в стаята заедно с него пропълзя и ледена печал; а домоуправителката, мисис Туемлоу, отпусна плетката на колене и го изгледа стреснато.

— Какво се е случило, мистър Бийч?

Икономът бе втренчил мрачен взор през прозореца.

Лицето му беше измъчено, а дишането тежко, като на човек страдащ едновременно от силно вълнение и запушен нос. Слънчевият лъч, който весело се плъзгаше по килима, зърна лицето му и сконфузено се изниза навън.

— Взех важно решение, мисис Туемлоу.

— За какво?

— Още откакто милорд започна да я пуска, имах предчувствие за наближаващото нещастие, а сега вече решението ми е окончателно. Щом милорд се върне от Лондон, ще си подам оставката. Осемнадесет години служа в това домакинство. Започнах като лакей и се издигнах до сегашното си положение, но краят настъпи.

— Не е възможно да си отидете само защото милорд си е пуснал брада!

— Няма друг начин, мисис Туемлоу. Тази брада разклаща авторитета на милорд в цялата околност. Знаете ли, например, че на последния пикник на Неделното училище чух възгласи „Козльо! Козльо“!?

— Не може да бъде!

— Да! Неуважението и подигравките ще се разпространяват. Нещо по-лошо — брадата започва да отчуждава най-доблестните елементи на графството. Аз лично видях с какво неодобрение я гледаше сър Грегъри Парслоу-Парслоу, когато вечеря у нас миналия петък.

— Не е красива — призна домоуправителката.

— Не е. И милорд трябва да бъде уведомен за това. Докато съм на служба при него обаче, ми е невъзможно да изказвам мнения. Затова ще си подам оставката. Направя ли го, езикът ми вече няма да е вързан. Това там препечени филийки с масло ли са, мисис Туемлоу?

— Да, мистър Бийч. Вземете си. Това ще ви поободри.

— Да ме поободри! — глухо като погребален звън се изсмя икономът.

За щастие, по време на този разговор лорд Емсуърт седеше в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори в Лондон и нищо не подозираше за непоправимото бедствие, което щеше да се стовари върху него; защото и без туй тревогите му бяха не една и не две.

През последните дни всичко като че ли вървеше наопаки. Ангъс Макалистър, главният градинар, бе докладвал за застрашителното нашествие на листната въшка сред розите. Една от любимите му крави, към която хранеше дълбоко уважение и обич заради състезанието по млеконадой на предстоящата Селскостопанска изложба, беше пипнала някакво тайнствено заболяване, останало загадка за местния ветеринар. И на всичкото отгоре се получи телеграма от по-малкия му син Фредерик Трипуд, в която Достопочтеният го известяваше, че се е върнал в Англия и желае незабавно да се види с баща си. Както си мислеше лорд Емсуърт, докато гледаше накриво щастливата групичка заслужили консерватори отсреща, това беше най-големият удар. Какво, по дяволите, правеше Фреди в Англия? Преди осем месеца се беше оженил за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити в Съединените щати; и именно в Лонг Айланд Сити трябваше да бъде и усърдно да допринася за производството на кучешки бисквити. Вместо това, той се намираше в Лондон и, съдейки по телеграмата, беше закъсал.

Лорд Емсуърт разсеяно докосна брадичката си с цел да стимулира своя мисловен процес и изпита смътно раздразнение от препятствието, което срещнаха пръстите му. Съсредоточи всичките си способности, доколкото изобщо ги имаше, и стигна до извода, че това е брадата му. Изпита силна досада. Доскоро, в подобни тежки мигове, досегът с гладко избръснатата кожа винаги му бе носил облекчение. А сега имаше чувството, че е заврял ръка във водорасли и съвършено несправедливо — защото младият човек нямаше нищо общо с решението му да си пусне брада — раздразнението, което изпитваше по адрес на Достопочтения Фреди, се засили.

В същия миг забеляза и чедото си, задало се с бърза стъпка насреща му.

— Здравей, папа — каза Фреди.

— Е, Фредерик? — рече лорд Емсуърт.