Замъкът Бландингс и други истории

— Никога — чистосърдечно си призна лорд Емсуърт.

— О! Е, както и да е. Това съм аз и както казах, след депресията бизнесът започна бързо да се съвзема. Търговските ми пътници от цялата страна носят вести, че американското куче отново обръща поглед към бисквитите. Ето защо имам възможност, с ваше съгласие естествено, да предложа на Фредерик солидна и най-вероятно доходна работа. Предлагам, винаги с вашето съгласие, разбира се, да го изпратя в Лонг Айланд Сити, където ще започне да се учи на занаят. Не се съмнявам, че след време ще бъде много полезен за фирмата.

Лорд Емсуърт не проумяваше по какъв начин Фреди би могъл да бъде полезен на фирма за кучешки бисквити, освен може би като дегустатор, но нищо не каза, за да не охлади ентусиазма на събеседника си. Впрочем мисълта, че младият човек на практика сам ще изкарва прехраната си и то на три хиляди мили от Замъка Бландингс и без туй го бе лишила от дар слово.

— Пращи от желание за работа. Но, според мен, за да може да даде най-доброто от себе си и изведе „Бисквитите на Доналдсън“ до необходимите висоти, той трябва непременно да чувствува моралната ви подкрепа, лорд Емсуърт, бащината ви подкрепа.

— Да, да, да — сърдечно отвърна милорд. Беше го завладяло чувство на дълбоко възхищение от мистър Доналдсън. Той самият не бе успял да се отърве от Фреди цели двадесет и шест години, а този богоподобен производител на кучешки бисквити го постигна за по-малко от седмица! Какъв човек! — мислеше си лорд Емсуърт. — О, да, да, да! — повтори той. — Да, разбира се. Категорично!

— Те заминават в сряда.

— Отлично!

— Рано сутринта.

— Превъзходно!

— Значи мога да предам поздравите ви? И бащината ви благословия?

— Разбира се, разбира се, разбира се. Кажете на Фредерик, че му желая всичко най-добро.

— Ще му кажа.

— Споменете му, че ще наблюдавам бъдещото му развитие с огромен интерес.

— Естествено.

— Уведомете го, че се надявам да работи упорито и да си спечели добро име.

— Точно така.

— И — завърши лорд Емсуърт с бащинско вълнение, което беше в унисон с тържествения миг, — предайте му… ъ-ъ-ъ… да не бърза да се прибира у дома.

И стисна ръката на мистър Доналдсън с чувство твърде силно, за да се изрази с думи. После пъргаво заприпка към Ангъс Макалистър, който стоеше замислен край лехата с лалетата.

— Макалистър!

Брадата на главния градинар мрачно се поклати. Той вдигна към бившия си работодател хладен взор. Никак не е трудно да се направи разлика между огорчен шотландец и слънчев лъч, и лорд Емсуърт, който се взираше в намусената му физиономия, веднага разбра към коя категория спада Ангъс Макалистър. Езикът сякаш залепна за небцето му, но той направи усилие и заговори:

— Макалистър… иска ми се… питам се…

— Дааа?

— Чудя се… много ми се иска… Искам да кажа — смутено заекна лорд Емсуърт, — започнал ли си вече работа на друго място?

— Все още обмислям две предложения.

— Върни се при мен! — примоли се милорд с треперещ глас. — Робърт Баркър е по-скоро вреден, отколкото полезен. Върни се при мен!

Ангъс Макалистър бе втренчил безжизнен поглед в лалетата.

— Добре… — най-сетне изрече той.

— Ще се върнеш значи? — щастливо извика лорд Емсуърт. — Чудесно! Отлично! Превъзходно!

— Не съм казал, че ще се върна.

— Стори ми се, че каза „добре“ — сломено промълви лорд Емсуърт.

— Не казах „добре“, а „добре…“ — неотстъпчиво настоя Макалистър, — което значи, че може да се върна, а може и да не се върна.

Лорд Емсуърт постави разтреперана ръка върху рамото му.

— Макалистър, ще ти повиша заплатата.

Брадата потрепери.

— Ще я удвоя, по дяволите!

Веждите се повдигнаха.

— Макалистър… Ангъс… — тихо промълви лорд Емсуърт. — Върни се! Тиквата има нужда от теб!

Във век, припрян и забързан като днешния, когато времето никому не стига, е възможно тук-там, из средите на прочелите тази хроника, да се намерят един-двама, които по най-различни причини не са успели да посетят Селскостопанската изложба в Шрузбъри. Заради тях се налага да добавя някои разяснения.

Сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол беше там, разбира се, но от окото на по-внимателния наблюдател не би убягнал фактът, че в изражението му липсваше високомерната надменност, тъй характерна за него през изминалите години. От време на време, докато кръстосваше шатрата, в която бяха изложени зеленчуците, той хапеше устни и имаше замислен вид, какъвто сигурно е имал и Наполеон при Ватерло.

Но сър Грегъри не беше замесен от какво да е тесто. Той беше джентълмен и спортсмен. В традицията на рода Парслоу нямаше нищо подло и дребнаво. Той спря насред шатрата, с бърз, мъжествен жест протегна ръка и дрезгаво продума:

— Поздравявам ви, Емсуърт.

Лорд Емсуърт, който беше потънал в дълбок размисъл, стреснато вдигна поглед.

— Ъ? О, благодаря. Благодаря, драги, благодаря, благодаря. Много ви благодаря. — Той се поколеба. — Ъ-ъ-ъ… не може и двамата да сме първи, нали?

Сър Грегъри се замисли над думите му и се убеди, че е прав.

— Така е — каза той. — Разбирам какво искате да кажете. Не можем и двамата да сме първи. Няма две мнения по въпроса.