Заподозрян № 1

— Май не сте спали тази нощ, господин Морган — каза госпожа Пул и се усмихна припряно, докато пъхаше телефона в дамската си чанта. — Познах, защото се случи и на мен.

— Уверен съм, че вашата причина е по-интересна от моята — отвърнах аз, припомняйки си спалнята на Дел Рио с неговия войнишки матрак и голи бели стени.

Амелия Пул имаше красива усмивка, но се насилваше. Погледът й беше мрачен.

Защо беше дошла да се срещне с мен? Дали я съдеха? Или някой я преследваше? Или пък се нуждаеше от мен, за да открия изгубеното й дете?

От досието й бях научил, че Амелия Пул е купила и реновирала три стари хотела на превъзходни места, като ги е превърнала в първокласните петзвездни хотели „Пул“.

Бил съм в бара на покрива на „Сън“ и съм отсядал няколко пъти в „Плеяда“ в Сан Франциско. Бях съгласен с присъдената им категория. В досието й също така имаше нещо за някакви неразкрити случаи на обири, завършили с убийство в нейните хотели, и още няколко, които бяха разтреперили Калифорнийската търговска камара.

Случаите все още не бяха приключени, но избиването на туристи не се класираше за първите страници на вестниците в днешния политически и икономически климат.

— Извинете, госпожо Пул, но не ми съобщиха защо желаете да ме видите.

— Джинкс.

— Моля?

— Наричайте ме Джинкс. Така ми казват.

— Аз съм Джак.

Налях кафе, а тя ми разказа как е чула за Private и е разбрала, че сме наистина добри. Продължаваше да изглежда разтревожена, сякаш се опитваше да скрие онова, което я притеснява.

Госпожа Пул си играеше с диамантите си и ме фиксираше с пронизващия си поглед.

— И така, какво ви води в Private?

Тогава тя избълва на един дъх:

— Снощи гост на хотел „Сън“ е бил убит в стаята си. Не съм казала на никого. Дори не съм съобщила в полицията. Страх ме е. Това е третият човек, убит в мой хотел, и аз не знам как да постъпя.

15

Обирите в хотелите не бяха рядкост, но убийствата — да. Джинкс Пул ми обясни, че всички жертви — три от които в нейни хотели и две в други калифорнийски хотели — бяха бизнесмени от други градове, пътуващи сами.

— Полицията е безнадежден случай — каза тя. — Когато дойдоха последния път, запечатаха хотела и затвориха бара за четиридесет и осем часа. Разпитаха всички гости, подплашиха персонала ми, а накрая не стигнаха до заподозрян, нито един дори! Резервациите ни намаляха. Имаме празни стаи в разгара на сезона — че кой ще иска да отседне в хотел, в който някой е бил убит? Джак, отчаяна съм. Убиват хора. Нямам представа защо. Не знам кой го върши. Но тези хотели са всичко, което имам. Нуждая се от помощта ти.

Исках Джинкс да съобщи за убийството в полицията и след като Полицейското управление на Лос Анджелис се заеме със случая, да наеме Private, която да внедри безотказна охранителна система, но тази жена ми влизаше под кожата.

Беше уязвима, но смело се опитваше да разреши проблема си. Харесах я. Разбирах какво чувстваше. Напълно.

При все това, ние не разполагахме с човешкия ресурс, за да поемем такъв бум на престъпления с многобройни жертви, и то от грешната страна на закона. Бяхме затрупани до тавана, а и в момента най-важната ни задача беше да открием кой беше убил Колийн Мълой. Зададох на Джинкс някои въпроси с надеждата отговорите й да ми помогнат да взема решение.

Тя ми каза, че мъртвият гост в „Сън“ се казвал Морис Бингам, към средата на четиридесетте, живеел в Ню Йорк и работел в сферата на рекламата. Бил в Ел Ей по работа.

Няма сведения за шум от кавги в стаята. Персоналът на хотела познаваше Бингам. Плащал сметката си с кредитна карта, не е предявявал необичайни искания. Трябвало е да освободи стаята утре — това вече беше добра новина.

Означаваше, че още никой не го търсеше в Ню Йорк и че имаше основание да се предположи, че толкова рано през деня и при светната на вратата лампичка „Не ме безпокойте“, камериерката още не е открила тялото му.

— Разкажете ми за охранителната ви система.

— В коридорите, разбира се, има камери. Има още няколко и около басейна.

— Ще трябва да изключите онези от етажа на убийството за около час, за да успеем да влезем и излезем оттам. Можете ли да го направите?

— Да. Значи, приемате работата?

— Не мога да ви дам никакви обещания, но ще огледаме стаята и трупа. Приемете го като консултация.

— Разбирам.

— Ще ми трябва достъп до стаята.

Джинкс Пул отвори дамската си чанта, извади електронна карта за пълен достъп и ми я подаде.

— Трябва да отседна някъде за няколко нощи. Мога да наема апартамент в „Сън“ — казах аз.

— Чудесна идея — отговори тя. — Апартамент „Копола“ е свободен. Ще бъдете мой гост.

16

Като изключим градските бунища, хотелските стаи са най-гадните места на света за събиране на улики. Дори и в петзвездните хотели ще се намерят ДНК клетки и пръстови отпечатъци от поне няколкостотин предишни наематели.

Струваше си да опитаме обаче.

Карл Ментони, хайтек гуру, познат в Private като Малката Камера, сложи на лаптопа програма „Делта“, която съставяше план на апартамент „Бергман“ от всеки ъгъл. На моя лаптоп се излъчваше видеоизображение, което минаваше през сателит и предаваше кристално ясна картина в моя офис.