Заподозрян № 1

— Мой ред ли е да говоря? — попитах.

— Да, твой ред е — отговори Тенди.

— Добре. Вие трябва да ме разследвате за убийството. Това го разбирам. Само че си губите времето. Някой ме е натопил. Някой, който не ме харесва. Отвлякъл е Колийн, накарал я е да му даде ключа за достъп и е ползвал нейния пръст, за да отвори вратата. Внесъл я е в къщата ми и я е застрелял в моето легло. Стрелецът е излязъл, преди да се прибера. Знаел е, че полицията няма да се насочи сериозно към друг, освен към мен. Това е влизало в плана му.

Тенди се усмихна.

— Само че ето къде историята ти издиша, Джак. Има пролука във времевата последователност. Излязъл си от летището около пет и половина. Трафикът е бил слаб. Прибрал си се в шест и тридесет. Поне така твърдиш. Обадил си се на шефа в осем. Минава малко време, докато Феско се свърже с районното управление и обаждането не тръгне по веригата. Докато аз и Зиглър пристигнем, са минали почти два часа, откакто си прекрачил прага на дома си. Имал си предостатъчно време да застреляш момичето, да се отървеш от пистолета, да метнеш него и харддиска от охранителната ти система в океана. После си взел душ, измил си си главата с шампоан и… по дяволите, имал си време дори да извикаш твоите хора да почистят професионално, все едно това никога не се е случвало.

— Мич — отговорих аз, — четецът показва, че ключът на Колийн е използван в шест. А в шест, ние тъкмо излизахме от летището.

— Е, и? Тя те е изчаквала. Или ти си си поиграл с програмата за сигурност след това. Виж, аз съм справедлив човек, Джак. Ти кого подозираш в убийството на Колийн?

— Не знам. Иска ми се да знаех.

— Помисли си, тогава. Бих се радвал да чуя какво мислиш. Защо не съставиш списък на враговете си. Аз ще ги проверя. Лично аз. Окей? Обадѝ ми се, Джак. По всяко време.

— Благодаря, Мич. Ще го направя.

Ръкувах се с полицаите, а после Коуди ги изпрати до асансьора. Копелета. Беше съвсем ясно. Налагаше се аз да разкрия убиеца на Колийн.

На мен се падаше да спасявам собствения си живот.

20

Взех един аспирин, а после откраднах няколко минути на бюрото си, като се захванах с напиращата лавина от имейли и телефонни обаждания. Когато вдигнах поглед, пред мен стоеше Сай. Не го бях чул да влиза. Дали не се беше материализирал от нищото? Ако някой беше способен да го направи, то това беше Доктор Сай.

— Какво става, по дяволите?

— Мислех си нещо — каза той.

Сай беше облечен с червена риза, пусната над дънките, и беше качил обувките си за боулинг на ръба на бюрото ми. Той имаше лицето на херувим и мозъка на Айнщайн — ако Айнщайн беше живял в дигиталната ера. И тъй като не беше, можеше да се спори дали Доктор Сай не е по-умен.

— И какво си мислеше?

— Имам новини, Джак. Но не виждам нищо хубаво в тях.

— Да чуем.

— Разговарях с един човек.

Освен че имаше престижни дипломи, беше работил няколко години в полицейската лаборатория на Ел Ей, редувайки балистика, тъканен анализ и ДНК тестове. Имаше сериозни връзки в лосанджелиската лаборатория, която струваше сто милиона долара, а приятелите му бяха гъсти с полицаите. Един от тези приятели се надяваше Сай да го привлече към Private.

Още преди много време се бяхме разбрали, че Сай ще ми дава неофициална информация, а аз няма да задавам неудобни въпроси.

— Имало е свидетел — каза той.

— Някой е видял Колийн?

— Някой е видял теб, Джак. На плажа. Съседка — Боби Нютън. Познаваш ли я?

— Бегло. Живее през няколко къщи по плажа.

— Твърди, че миналата вечер е тичала по плажа и те е видяла да говориш по телефона. Помахала ти е, а ти си й отвърнал.

— Кога се е случило това?

— Около шест и нещо. Не е много сигурна. Била е без часовник.

— Видяла ме е?

— Така казва.

— За Бога, Сай. Не съм бил на плажа.

Не копнеех за мислите, които се зараждаха в ума ми, но парчетата на пъзела се нареждаха. Гатанка. Аз съм, но не съм аз — що е то?

Моят другар в утробата. Моят враг.

— Томи. Че кой друг?

— В спалнята ти имаше само твои отпечатъци.

— С него сме напълно идентични.

— Отпечатъците ви обаче не са. Те се формират от теченията в утробата. Тези на Томи трябва да са малко по-различни от твоите. Джак, нима наистина смяташ, че Томи е убил Колийн?

— Той я познава. Познава и мен. Би могъл да се приближи до нея и да я принуди да му даде ключовете, да опре пръста й в биометричния четец. Има мотив. Мрази ме в червата.

21

Слязох по стълбите до офиса на Джъстийн, който се намираше точно под моя. Около бюрото й с форма на полумесец се бяха наредили трима от съдружниците ни — Кейт Хенли, Лори Грийн и нашият шейсетгодишен истински хамелеон в детективската работа — Бъд Ранкин.

Джъстийн им възлагаше да съберат информация за петте жертви от убийствата в хотелите. Вдигна поглед. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и обрамчваше прелестното й лице.

Тя благодари на компанията и те се изнесоха.

Седнах и й разказах за предложението на Ноча, което не можех да откажа.

— Няма да се заемем с това, нали?

— Не ми се иска.

— Аз съм „против“ — в никакъв случай, ако ще и светът да се свърши.

— Ще имам предвид мнението ти.

— А сега, въведи ме в развитието по случая „Колийн“.