Читаем Затворникът на рая полностью

През 1948 г. същите вестници бяха започнали редовно да назовават Маурисио Валс „най-блестящия и уважаван интелектуалец на Нова Испания“. Самоназначената интелигенция на страната и всички, които жадуваха да са част от нея, явно се бяха впуснали в страстен романс с дон Маурисио. Репортерите на културните страници го ласкаеха и превъзнасяха до припадък, търсейки благоволението му и — ако имаха късмет — възможността да публикуват в издателство „Ариадна“ някой от ръкописите, които държаха в чекмеджетата си, за да се присъединят към официалната сцена и да вкусят поне трохите от богатата й трапеза.

Валс бе усвоил правилата на играта и я ръководеше по-добре от всеки друг. В началото на петдесетте години славата и влиянието му вече се простираха извън официалните кръгове и бяха започнали да се просмукват в тъй нареченото гражданско общество. Лозунгите на Маурисио Валс се бяха превърнали в канон на азбучните истини за избраното съсловие от три-четири хиляди испанци, които се смятаха за образовани и повтаряха словата му като прилежни ученици, гледайки отвисоко обикновените хорица.

По пътя си към върховете той бе събрал около себе си тесен кръг от съмишленици, които ядяха от ръката му и постепенно бяха заели челни места в разни институции и престижни служби. Ако някой дръзнеше да постави под съмнение думите или качествата на Валс, пресата го разпваше безмилостно, представяйки го в най-черни краски. След публичното охулване този клетник ставаше в парий, в неназовим просяк, пред когото всички врати се затваряха и не му оставаше друга алтернатива освен забравата или изгнанието.

Прекарах безброй часове в четене на всяка дума, търсех какво пише между редовете, сравнявах различни версии на историята, отбелязвах дати, правех списъци на успехите и се стараех да открия неудобни тайни. При други обстоятелства, ако целта на моето проучване беше чисто антропологична, щях да сваля шапка на дон Маурисио и майсторските му ходове. Никой не би могъл да отрече, че се бе научил да чете душите и сърцата на съгражданите си и да дърпа нишките, които движеха техните желания, надежди и мечти.

Ако извлякох нещо от това продължително ровене в официалната биография на Валс, то бе убеждението, че строежът на новата Испания постоянно усъвършенстваше механизмите си и че шеметният възход на дон Маурисио към олтарите на властта бе пример за една тенденция, която по всяка вероятност щеше да надживее режима и да пусне дълбоки и трайни корени в цялата страна за десетилетия занапред.

През 1952 г. Валс бе достигнал върха на кариерата си, поемайки поста министър на културата за тригодишен период — време, което бе използвал, за да укрепи господството си и да уреди лакеите си на малкото длъжности, които все още бяха извън техния контрол. Обществените му прояви бяха придобили едно златно еднообразие: словата му се цитираха като извор на неоспорима мъдрост. Присъствието му в журита, комисии и на всевъзможни официални приеми бе постоянно, а арсеналът му от дипломи, награди и ордени растеше неизменно.

После изведнъж се бе случило нещо странно.

Отначало не ми направи впечатление. Литанията от възхвали и известия за дон Маурисио продължаваше неумолимо, но след 1956 г. открих една подробност, погребана сред множеството репортажи, която бе в контраст с публикуваните преди тази година. Тонът и съдържанието на статиите оставаха непроменени, но докато ги четях, препрочитах и сравнявах, забелязах едно нещо.

Публичните появи на дон Маурисио Валс бяха секнали.

Името, престижът, репутацията и властта му бяха все така непоклатими. Липсваше само един елемент: неговата личност. От 1956 г. нататък нямаше нито снимки, нито споменавания за неговото присъствие, нито преки сведения за участието му в обществени мероприятия.

Последната статия, която свидетелстваше за личното присъствие на Маурисио Валс, бе с дата 2 ноември 1956 г., когато бе удостоен с награда за най-добър издател на годината. Тържествената церемония в Центъра за изящни изкуства в Мадрид бе посетена от каймака на обществото и най-висшите кръгове на властта. Текстът на известието бе в обичайния и предвидим дух на жанра, с други думи, кратка хвалебствена новина. Най-интересна бе съпътстващата я снимка — последната публикувана фотография на Валс, заснета малко преди шейсетия му рожден ден. Елегантно облечен в добре ушит костюм, той приемаше овациите на публиката със скромна и сърдечна усмивка. Редом с него се виждаха някои от обичайните посетители на подобни тържества, а зад гърба му, малко извън фокус, стояха двама души със сериозни и непроницаеми изражения, скрити зад тъмни очила и облечени в черно. Те явно не бяха участници в церемонията. Изглеждаха сурови и безразлични към целия фарс. Бдителни.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Вдребезги
Вдребезги

Первая часть дилогии «Вдребезги» Макса Фалька.От матери Майклу досталось мятежное ирландское сердце, от отца – немецкая педантичность. Ему всего двадцать, и у него есть мечта: вырваться из своей нищей жизни, чтобы стать каскадером. Но пока он вынужден работать в отцовской автомастерской, чтобы накопить денег.Случайное знакомство с Джеймсом позволяет Майклу наяву увидеть тот мир, в который он стремится, – мир роскоши и богатства. Джеймс обладает всем тем, чего лишен Майкл: он красив, богат, эрудирован, учится в престижном колледже.Начав знакомство с драки из-за девушки, они становятся приятелями. Общение перерастает в дружбу.Но дорога к мечте непредсказуема: смогут ли они избежать катастрофы?«Остро, как стекло. Натянуто, как струна. Эмоциональная история о безумной любви, которую вы не сможете забыть никогда!» – Полина, @polinaplutakhina

Максим Фальк

Современная русская и зарубежная проза
Земля
Земля

Михаил Елизаров – автор романов "Библиотекарь" (премия "Русский Букер"), "Pasternak" и "Мультики" (шорт-лист премии "Национальный бестселлер"), сборников рассказов "Ногти" (шорт-лист премии Андрея Белого), "Мы вышли покурить на 17 лет" (приз читательского голосования премии "НОС").Новый роман Михаила Елизарова "Земля" – первое масштабное осмысление "русского танатоса"."Как такового похоронного сленга нет. Есть вульгарный прозекторский жаргон. Там поступившего мотоциклиста глумливо величают «космонавтом», упавшего с высоты – «десантником», «акробатом» или «икаром», утопленника – «водолазом», «ихтиандром», «муму», погибшего в ДТП – «кеглей». Возможно, на каком-то кладбище табличку-времянку на могилу обзовут «лопатой», венок – «кустом», а землекопа – «кротом». Этот роман – история Крота" (Михаил Елизаров).Содержит нецензурную браньВ формате a4.pdf сохранен издательский макет.

Михаил Юрьевич Елизаров

Современная русская и зарубежная проза