Затворникът на рая

Когато направихме място за кутиите, съдържащи коледните украси, поспрях за миг, за да огледам набързо мазето и забравените му кътчета. При последното ни слизане там разговорът ни бе засегнал теми, които нито Фермин, нито аз бяхме повдигали оттогава, но те все така тегнеха поне в моето съзнание. Фермин сякаш прочете мислите ми и поклати глава.

— Не ми казвайте, че още мислите за писмото на онова магаре.

— Понякога.

— Нали не сте казали нищо на доня Беатрис?

— Не. Пъхнах обратно писмото в джоба на палтото й и дума не обелих.

— Ами тя? Не ви ли спомена, че е получила вест от дон Хуан Тенорио39?

Поклатих глава. Фермин сбърчи нос, сякаш за да покаже, че това не е добър знак.

— Решихте ли вече какво да направите?

— За кое?

— Не се правете на паднал от небето, Даниел. Смятате ли да последвате жена си на срещата й с оня тип в хотел „Риц“ и да спретнете едно хубаво скандалче, или не?

— Вие предварително сте решили, че тя ще отиде там — запротестирах аз.

— Нима вие не мислите така?

Сведох поглед, отвратен от самия себе си.

— Кой съпруг не вярва на жена си? — попитах.

— Да ви дам ли списък с имена и фамилии, или статистиката ще е достатъчна?

— Аз имам доверие на Беа. Тя няма да ме излъже. Просто не е такава. Ако има да ми казва нещо, ще ми го каже в очите, без да шикалкави.

— Значи нямате повод за тревога, нали?

Нещо в тона на Фермин ми подсказа, че моите подозрения са го разочаровали. Въпреки че никога не би го признал, явно бе натъжен, че си губя времето с недостойни мисли и съмнения в честността на една жена, която не заслужавах.

— Навярно ме мислите за глупак.

Той поклати глава.

— Не. Мисля, че имате късмет, поне в любовта, и като почти всички късметлии не осъзнавате това.

Едно почукване по вратата в горния край на стълбището привлече вниманието ни.

— Ако не сте открили петролно находище там долу, бъдете така добри да се качите незабавно, че тук има работа за вършене — извика баща ми.

— Ех, как го промениха тези продажби! Откак се видя с пари, стана същински тиранин — рече Фермин с въздишка.

Дните се точеха едва-едва. Фермин най-сетне се бе съгласил да повери приготовленията за венчавката и сватбения банкет на баща ми и дон Густаво, които бяха възприели ролята на бащински фигури и авторитети по темата. Аз, в качеството на кум, съветвах управителния комитет, а Беа като художествен ръководител координираше всички участници с желязна ръка.

— Фермин, имам нареждане от Беа да отидем в „Каса Панталеони“, за да пробвате костюма си.

— Само да не е на затворнически райета…

Бях му се заклел в какво ли не, че проблемът с името ще бъде оправен своевременно и че неговият приятел, енорийският свещеник, ще може да му зададе въпроса „Фермин, вземаш ли за съпруга…“, без всички да се озовем в полицейското управление. Въпреки това, с наближаването на датата Фермин се измъчваше от все по-силно безпокойство. Бернарда успяваше да преживее напрежението, подкрепяйки се с молитви и десерти от яйчен крем, макар че, щом бременността й бе потвърдена от един надежден и дискретен лекар, често трябваше да се бори с пристъпи на гадене и световъртеж. По всичко личеше, че първородното отроче на Фермин ще създава грижи.

Това бяха дни на очебийно, но измамно спокойствие, защото под повърхността се бях поддал на онзи мътен поток, който бавно ме завличаше в дълбините на едно ново и неустоимо чувство: омразата.

В свободното си време, без да споделя с никого къде отивам, отскачах тайно до библиотека „Атенео“ на улица „Кануда“, където проследявах житейския път на Маурисио Валс в архива на периодичните издания и фондовете на каталога. Години наред го бях възприемал като неясна и безинтересна фигура, но сега образът му добиваше болезнена яснота и отчетливост, които нарастваха с всеки изминал ден. Проучванията ми позволиха да възстановя стъпка по стъпка обществения му възход през последните петнайсет години. Много вода бе изтекла от началото на кариерата му като служител на режима. С течение на времето и благодарение на подходящите връзки дон Маурисио Валс — ако човек речеше да повярва на вестниците (а според Фермин това бе все едно да вярваш, че портокаловата напитка „Тринаранхус“ се прави от изцедения сок на пресни портокали от Валенсия) — бе видял сбъдването на мечтите си и се бе превърнал в ярка звезда на испанския художествен и литературен небосклон.

Изкачването му по стълбицата на успеха бе наистина неудържимо. От 1944 г. нататък бе получавал официални назначения и длъжности с нарастваща значимост в различни културни и академични институции на страната. Статиите, речите и публикациите му неспирно се множаха. Всеки уважаващ себе си конкурс, конгрес или културно събитие изискваше участието и присъствието на дон Маурисио. През 1947 г. заедно с двама съдружници бе основал издателство „Ариадна“ с клонове в Мадрид и Барселона; пресата не щадеше усилия да канонизира тази издателска къща като „еталон за престиж“ в испанската литература.