Затворникът на рая

— Това е уредено. Дори бих качил отстъпката на двайсет и пет процента. Макар че всъщност познавам един човек, който — хипотетично — би се съгласил да съдейства безкористно, само заради удоволствието да вкара гол на един прогнил и покварен режим.

— Аз съм учен човек, Даниел. Емоционалното изнудване не действа при мен.

— Тогава заради Фермин!

— Това е друго нещо. Да преминем към техническите подробности.

Извадих банкнотата от сто песети, която ми беше дал Салгадо, и му я показах.

— Ето бюджета ми за текущи разходи и издаване на документи.

— Виждам, че харчите с лека ръка, но тези пари по-добре ги запазете за други цели, които ще изисква благородното ви дело, защото моите услуги ще ги получите безплатно — рече професорът. — Онова, което най-много ме безпокои, драги ми помощнико, е необходимата конспирация относно документите. Новите центуриони на режима увеличиха не само броя на язовирите и молитвениците; те удвоиха една бездруго чудовищна бюрократична структура, достойна за най-лошите кошмари на нашия приятел Франц Кафка. Както ви казах, един такъв случай ще изисква да се сътворят всевъзможни писма, молби, петиции и други документи, които да изглеждат достоверни и да притежават солидността, тона и аромата, свойствени на едно овехтяло, прашасало и неоспоримо досие…

— На този фронт сме защитени — казах аз.

— Ще трябва да ме посветите в списъка на всички съучастници в заговора, за да се уверя, че не блъфирате.

Заех се да му изложа докрай моя план.

— Би могло да стане — заключи той.

С пристигането на основното ястие приключихме темата и разговорът пое в други посоки. Накрая, когато ни поднесоха кафетата, въпреки всичките си усилия не можах да се сдържа и попитах уж нехайно, преструвайки се, че не отдавам голямо значение на въпроса:

— Между другото, професоре, наскоро си говорех с един клиент в книжарницата и случайно стана дума за Маурисио Валс — онзи, дето беше министър на културата и какво ли още не. Какво знаете за него?

Професорът повдигна вежда.

— За Валс? Онова, което всички знаят, предполагам.

— Сигурен съм, че вие знаете повече от всички, професоре. Много повече.

— Е, всъщност от известно време не бях чувал това име, но до неотдавна Маурисио Валс беше важна персона. Както казвате, беше нашият прочут новоизпечен министър на културата в продължение на няколко години, директор на редица учреждения, човек с добра позиция в режима и с голям престиж в своите кръгове, покровител на мнозина, глезеник на културните страници на испанската преса… Изобщо си беше важна клечка, нали ви казвам.

Усмихнах се едва-едва, сякаш бях приятно изненадан.

— А вече не е ли?

— Откровено казано, преди известно време изчезна от картата или поне от обществената сцена. Може да са го пратили посланик някъде или да са го назначили в някоя международна институция, нали знаете как стават тия работи. Истината е, че напоследък му изгубих дирите… Зная, че преди години основа с неколцина съдружници издателство, което работи с пълна пара и неспирно публикува нови заглавия. Всъщност не минава месец, без да получа покана за представянето на някоя тяхна книга…

— А Валс присъства ли на тези събития?

— По-рано присъстваше, да. Вечно се шегувахме, че говори повече за себе си, отколкото за автора или за книгата, която представя. Но това беше преди време. От години не съм го виждал. Мога ли да попитам откъде е този внезапен интерес, Даниел? Никога не съм мислил, че се вълнувате от малкия панаир на суетата на нашата литература.

— Просто ми е любопитно.

— Ясно.

Докато плащаше сметката, професор Албуркерке ме погледна изпод вежди.

— Защо все ми се струва, че ми разказвате дори не половината, а само една четвърт от цялата история?

— Някой ден ще ви разкажа и останалото, професоре. Обещавам ви.

— И добре ще направите, защото градовете се нуждаят от някого, който да поддържа паметта им жива. Някой като мен — мъдър човек, стъпил здраво на земята.

— Предлагам ви сделка: вие ще ми помогнете да разреша проблема на Фермин, а аз един ден ще ви разкажа неща, които Барселона би предпочела да забрави. Специално за вашата тайна история.

Професорът ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Разчитам на думата ви. А сега, връщайки се към темата за Фермин и документите, които ще трябва да измъкнем от вълшебната шапка…

— Мисля, че познавам подходящия човек за тази работа.

6

Осуалдо Дарио де Мортенсен, принц на барселонските писари и мой стар познат, се наслаждаваше на следобедната си почивка в своята будка до Двореца на Вицекралицата, като посръбваше кафе с коняк и пушеше пура. Когато ме видя да се задавам, ми махна с ръка за поздрав.

— Я гледай, блудният син се завръща. Е, размислихте ли? Ще се захванем ли с онова любовно писмо, което ще ви извоюва достъп до забранени ципове и копчета от облеклото на желаната девойка?

Отново му показах венчалната си халка и той кимна, припомняйки си предишната ни среща.

— Прощавайте. Аз така си питам, по навик. Вие сте от старата гвардия. Какво мога да направя за вас?