Затворникът на рая

— А сигурен ли сте, че не си спомняте никакво име?

Мъжът поклати глава.

— Добре. Благодаря ви и простете за безпокойството. Канех се да си тръгна, когато портиерът ме повика обратно.

— Ромеро — рече той.

— Моля?

— Май спомена, че се казва Ромеро или нещо такова…

— Ромеро де Торес?

— Точно така.

— Фермин Ромеро де Торес? — невярващо повторих аз.

— Същият. Нямаше ли преди войната един тореадор с такова име? — попита портиерът. — Мислех си, че ми звучи познато…

6

Поех обратно към книжарницата още по-объркан, отколкото преди да последвам стареца. Докато минавах край Двореца на Вицекралицата, писарят Осуалдо ми махна с ръка.

— Провървя ли ви? — попита.

Измънках отрицателен отговор.

— Я опитайте при Луисито, може пък да си спомни нещо.

Кимнах и се приближих до будката на Луисито, който в този момент почистваше колекцията си от писци. Когато ме видя, с усмивка ме покани да седна.

— Какво да бъде? Любовно или служебно?

— Колегата ви Осуалдо ме праща при вас.

— Нашият маестро — обяви Луисито, който надали имаше двайсет и пет години. — Голям литератор, останал непризнат от обществото. Ей го къде е сега — плете слова на улицата в услуга на неграмотните.

— Разбрах от Осуалдо, че оня ден сте обслужили един възрастен господин, куц и доста грохнал, без една ръка и с липсващи пръсти на другата…

— Спомням си. Винаги запомням едноръките — заради Сервантес10, нали разбирате?

— Естествено. А можете ли да ми кажете по каква работа дойде този човек при вас?

Луисито се размърда на стола си, притеснен от обрата, който бе взел разговорът.

— Вижте, това тук е почти като изповедалня. Професионалната поверителност е на първо място.

— Разбирам. Работата е там, че става дума за сериозен проблем.

— Колко сериозен?

— Достатъчно сериозен, за да застраши благополучието на хора, които са ми много скъпи.

— Ясно, ама…

Младежът проточи врат и потърси погледа на маестрото в другия край на двора. Видях как Осуалдо кимна и Луисито се поотпусна.

— Господинът донесе едно писмо, което сам бе написал. Искаше да му го препиша на чисто и с хубав почерк, че с тая негова ръка…

— А за какво ставаше дума?

— Почти нямам спомен, тук всеки ден пишем толкова много писма…

— Помъчете се да си спомните, Луисито. Заради Сервантес.

— Добре де, струва ми се — макар че може и да го бъркам с писмото на някой друг клиент, — че беше свързано със значителна сума пари, която едноръкият господин се надяваше да получи, да си възвърне или нещо такова. Споменаваше се и някакъв ключ.

— Ключ?

— Именно. Само не уточняваше дали ключ за спирателен кран, ключ от джу-джицу или ключ от врата.

Луисито ми се усмихна, видимо доволен от собственото си остроумие.

— Спомняте ли си нещо друго?

Той замислено облиза устните си.

— Каза, че градът му се струва много променен.

— В какъв смисъл променен?

— Знам ли? Просто променен. Без трупове по улиците.

— Трупове по улиците? Така ли каза?

— Ако не ме лъже паметта…

7

Благодарих на Луисито за сведенията и забързах към книжарницата, надявайки се да се прибера, преди баща ми да се върне и да открие отсъствието ми. Табелата „Затворено“ все още висеше на вратата. Отворих я, свалих табелата и заех мястото си зад тезгяха, убеден, че нито един клиент не е дошъл през онези близо четирийсет и пет минути, в които бях отсъствал.

По липса на друга работа започнах да обмислям какво да направя с бройката от „Граф Монте Кристо“ и как да повдигна темата пред Фермин, щом се върне в книжарницата. Не исках да го стряскам излишно, но посещението на непознатия и моят напразен опит да изясня намеренията му ми бяха оставили едно тревожно чувство. При други обстоятелства щях просто да разкажа случката на моя приятел, без много да му мисля, но сега си казах, че този път ще трябва да проявя тактичност. От известно време насам Фермин изглеждаше много унил и вечно беше в гадно настроение. Правех окаяни опити да го ободря, но нищо не можеше да го накара да се усмихне.

— Фермин, не бършете праха от книгите толкова старателно — казах му аз веднъж. — Разправят, че скоро розовият роман няма да е на мода, а само черният. — Намеквах за цвета, с който коментаторите бяха почнали да назовават новите романи за престъпления и наказания, достигащи до нас много рядко и все в пуритански преводи.

Вместо да отвърне с любезна усмивка на несполучливите ми шеги, Фермин се вкопчваше във всяка възможност да подхване някоя от своите апологии на унинието.

— В бъдеще всички романи ще са черни — отсъди той. — Ако през втората половина на този кръвожаден век се наложи някакъв преобладаващ аромат, то той ще е вонята на фалша и престъплението, замаскирани с безброй евфемизми.

Пак се почна, помислих си. Апокалипсисът според св. Фермин Ромеро де Торес.

— Не преувеличавайте, Фермин. Трябва да излизате по-честичко на слънце. Оня ден прочетох във вестника, че витамин D усилва вярата в ближния.

— Аз пък прочетох, че един кръщелник на Франко бил новата звезда на международния литературен небосклон, а със сигурност не продават стихоплетствата му в никоя книжарница извън пределите на Мо̀столес11 — отговори той.