Затворникът на рая

Решеше ли Фермин да се отдаде на последователен песимизъм, най-разумно беше да не му се подава стръв.

— Знаете ли, Даниел? Понякога си мисля, че Дарвин се е объркал и че човекът всъщност произлиза от свинята, защото у осем от всеки десет души дреме по едно прасе, което само чака повод да се прояви.

— Фермин, по-приятно ми е, когато изразявате по-човеколюбиви и положителни възгледи за живота. Като например оня ден, когато казахте, че дълбоко в душата си никой не е лош, а просто е уплашен.

— Нима съм казал такава дивотия? Трябва да ми е паднала кръвната захар.

Шегобиецът Фермин, когото обичах да си спомням, явно се бе оттеглил и мястото му бе заето от един човек, измъчван от грижи и мрачни настроения, които не желаеше да споделя. Понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, се свираше в някой ъгъл, за да се отдаде на безпокойството, което го гризеше отвътре. Беше отслабнал и като се има предвид, че по начало си беше кльощав, видът му вече будеше тревога. На няколко пъти бях изразил загрижеността си, но той отричаше, че има някакъв проблем, и се измъкваше от темата с абсурдни оправдания.

— Нищо ми няма, Даниел. Просто откак взех да следя мачовете от футболната лига, всеки път, когато „Барса“ загуби, кръвното ми пада стремително. Трябва само да хапна малко сирене манчего и пак ще стана здрав като бик.

— Сериозно? Че вие не сте ходили на мач през живота си.

— Така си мислите вие. Двамата с Кубала12 фактически сме израснали заедно.

— Не знам с кого сте израснали, но ми изглеждате абсолютна развалина. Или сте болен, или изобщо не се грижите за себе си.

Вместо отговор той ми показваше два бицепса с размерите на захаросани бадеми и се ухилваше до уши, сякаш беше амбулантен търговец на паста за зъби.

— Я пипнете това! Не мускул, а закалена стомана — като сабята на Сид.

Според баща ми лошата форма на Фермин се дължеше на напрежението около венчавката и всичко, свързано с нея, включително побратимяването с духовенството и намирането на подходящ ресторант или бистро за сватбения банкет; аз обаче подозирах, че тази меланхолия имаше по-дълбоки корени. Тъкмо водех душевна борба дали да разкажа на Фермин сутрешната случка и да му покажа книгата, или да изчакам по-благоприятен момент, когато той самият се появи на вратата с погребално изражение. Щом ме видя, се усмихна вяло и отдаде чест по войнишки.

— Радвам се да ви видя, Фермин. Вече бях почнал да мисля, че няма да дойдете днес.

— Забави ме дон Федерико, часовникарят. Докато минавах край магазина му, ме спря да ми съобщи клюката, че тая сутрин господин Семпере бил забелязан да върви по улица „Пуертафериса“ много издокаран и в неизвестно направление. Та дон Федерико и оная патка Мерседитас искаха да знаят дали не си е намерил любовница, че в наши дни това явно ти придава известна тежест сред търговците в квартала, особено ако момата е някоя кабаретна певачка.

— А вие какво му отговорихте?

— Че господин баща ви, като образцов вдовец, се е завърнал в състояние на изначална девственост, което е изумило научната общност, но му е извоювало канонизация по бързата процедура в архиепископството. Аз не обсъждам личния живот на господин Семпере ни със свои, ни с чужди, защото той не засяга никого освен него. И ако някой се опита да ми дрънка разни безобразия, ще отнесе юмрук по носа и толкоз.

— Вие сте кавалер от старата школа, Фермин.

— От старата школа е баща ви, Даниел. Между нас казано — и това не бива да излиза извън тия четири стени, — няма да му се отрази зле, ако сегиз-тогиз му отпуска края. Откак търговията ни закъса, по цял ден стои затворен в задната стаичка с оная египетска Книга на мъртвите.

— Това е счетоводната книга — поправих го аз.

— Все тая. Всъщност вече от много дни си мисля, че трябва да го заведем в кабаре „Ел Молино“ и после да го ударим на живот. Слаба ракия е нашият герой на този фронт, но все пак смятам, че един челен сблъсък с някоя стегната и буйна мома ще му пораздвижи кръвчицата — рече Фермин.

— Я кой го казва? Душата на компанията. Ако трябва да съм откровен, вие сте този, който ме тревожи — възразих. — Вече дни наред приличате на настъпена хлебарка.

— Добро сравнение, Даниел. Хлебарката може и да няма симпатичната външност, която изискват фриволните канони на това скудоумно общество, в което ни се е паднало да живеем, но както злополучното членестоного, така и моя милост се отличаваме с ненадминат инстинкт за оцеляване, безмерна лакомия и лъвско либидо, неотслабващи дори при силно повишена радиация.

— Невъзможно е да се спори с вас, Фермин.

— Това е, защото по природа ме влече диалектиката и съм готов да се разлютя при най-малката проява на глупост или фалш, приятелю мой. Но вашият баща е едно нежно и деликатно цветенце и май вече е време да предприемем някакви решителни действия, преди да се е превърнал в абсолютна вкаменелост.

— И какви ще са тези действия, Фермин? — сопна се гласът на баща ми зад гърба ни. — Не ми казвайте, че ще ми уредите среща на кафе с Росиито.