ЖАЖДА

Ускори ход и хукна напред към горичката вдясно от бараката. Навлезе тичешком навътре между дърветата, после спря, изгаси светлината на телефона, вдигна пистолета и заобиколи така, че да излезе от другата страна на бараката. Последния участък го мина лазешком.

Вятърът го блъскаше в лицето. Това намаляваше риска Валентин да го чуе. Поривите довяваха далечен вой на полицейски сирени, на моменти заглушаван от вятъра.

Хари пропълзя над повалено дърво. Беззвучна светкавица. Тя озари силует пред бараката. Беше той. Седеше между две дървета с гръб към Хари, само на пет-шест метра по-нататък.

Хари вдигна пистолета срещу фигурата.

— Валентин!

Викът му се удави в забавилия се мощен гръм, но Хари забеляза как силуетът се вцепени.

— Държа те на мушка, Валентин. Пусни оръжието.

Внезапно вятърът стихна и Хари чу друг звук. Висок смях.

— Хари… Най-после дойде да си поиграем.

— Човек не бива да спира, преди играта да тръгне по неговите правила. Пусни оръжието.

— Надхитри ме. Как разбра, че седя пред бараката, а не вътре?

— Просто те познавам, Валентин. Очаквал си да се насоча към най-логичното място и затова си седнал отвън, за да видиш сметката на още един човешки живот.

— Да си осигуря компания по пътя към отвъдното — Валентин се задави в мокра кашлица. — Нали сме сродни души, ще идем на едно и също място, Хари.

— Пусни оръжието или ще стрелям.

— Често мисля за майка ми, Хари. Ти сещаш ли се за твоята?

Хари видя как задната част на главата му се олюля в мрака. Внезапно го озари нова светкавица. Върху Хари тупна нова дъждовна капка. Този път тежка и голяма, неразпръсната от вятъра. Намираха се в окото на бурята.

— Мисля за нея, защото единствено нея мразя повече от себе си. Опитвам се да си нанеса поражения, по-големи от нанесените ми от нея, но се съмнявам дали е възможно. Тя ме съсипа.

— И няма как да я надминеш? Къде е Марте Рюд?

— Не, няма как. Защото съм уникален, Хари. Двамата с теб не сме като другите. Единствени сме по рода си.

— Ще трябва да те разочаровам, Валентин. Съжалявам, но не се имам за уникат. Къде е тя?

— Две лоши новини, Хари. Първата: забрави за червенокоската. Втората: грешиш. Уникален си. — Пак смях. — Кофти, а? Търсиш убежище в нормалността, в посредствеността на стадото и си въобразяваш, че принадлежността ти към тази общност ще ти помогне да откриеш идентичността си. Но същинското ти „аз“ е тук, Хари. Чудиш се да убиеш или не. Използвах железните зъби, Аурура и Марте, за да подклаждам прелестната ти омраза. Защото сега дойде твоят ред да решиш дали един човек ще живее, или ще умре — и това ти доставя удоволствие. Любуваш се на усещането да бъдеш бог. Мечтал си да се озовеш на мое място. Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир. Познаваш жаждата, Хари, признай си. И един ден и ти ще пиеш.

— Не съм като теб — Хари преглътна.

Чуваше бучене в главата си. Усети полъх на вятъра. И поредната разбита на ситни пръски капка върху ръката, с която държеше пистолета. Край на затишието. След малко щяха да излязат от спокойното око на бурята.

— Като мен си — настоя Валентин. — И ти ще се хванеш в капана. С теб се мислим за големи умници, но накрая и нас ни прецакват.

— Не…

Валентин се завъртя, Хари зърна дълго дуло и натисна спусъка на пистолета. Веднъж, после пак. Проблесна нова светкавица и Хари видя тялото на Валентин сгърчено като жълтата ивица върху небесния фон. С изцъклени очи, отворена уста и риза, обагрена от кръв. В дясната си ръка държеше откъртена клонка. Нея бе насочил срещу Хари.

Хари стана и се приближи до Валентин. Коленичил, той бе опрял тялото си в едно дърво и се взираше в празното пространство. Беше мъртъв.

Хари вдигна пистолета и изпрати още един куршум в гърдите му. Гръмотевичният тътен заглуши изстрела.

Три изстрела.

Нямаше смисъл, разбира се, да стреля по вече мъртъв човек, но числото три носеше усещането за завършеност. Символиката изискваше куршумите да са три.

Нещо приближаваше. Наподобяваше трополящи копита по земята. Изтласкваше въздуха пред себе си и привеждаше дърветата.

Ливна дъжд.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Сряда през нощта

Хари седеше до кухненската маса на Смит с чаша чай между дланите и пешкир около врата. От дрехите му, подгизнали от дъжда, капеше вода. Вятърът продължаваше да вие, а дъждът — да барабани ожесточено по прозореца. Стичащите се вадички деформираха полицейските коли с въртящи се буркани и им придаваха вид на уродливи извънземни. Но изсипалият се порой сякаш беше поозаптил въздушните маси. Луна. Миришеше на луна.

Хари установи, че Халстайн Смит, седнал срещу него, все още е в шок. Зениците му бяха разширени, а погледът — апатичен.

— И си съвсем сигурен, че…

— Мъртъв е, Халстайн — увери го за пореден път Хари. — Ако обаче ти не му беше взел револвера, не е сигурно дали сега аз щях да съм жив.

— Сам не знам защо го направих. Всъщност го помислих за мъртъв — прошепна Смит с металическия глас на робот и прикова поглед в масата, където червеният дългоцевен револвер лежеше до пистолета, с който бе ранил Валентин. — Останах с впечатлението, че съм го улучил право в гърдите.