ЖАЖДА

Бистрото на Улсен се намираше съвсем наблизо. Въпреки задаващата се буря Ула не би се затруднила да си хване такси — нали беше делничен ден — и следователно щеше да пристигне всеки момент. С други думи, Трюлс нямаше време да си вземе душ. Налагаше се да се задоволи с подмиване на члена и подмишниците. Или първо подмишниците, после члена. Ужас, колко беше стресиран! Бе се настроил за спокойна вечер и среща с Меган Фокс на по-млади години, а изневиделица Ула звъни и пита удобно ли е да се отбие за малко. Какво разбираше впрочем тя под „за малко“? Че ще се изниже бързо-бързо като миналия път? Тениска. Онази от Тайланд с надписа „SAME SAME, BUT DIFFERENT“ ^[13]? Ами ако такъв тип хумор не й допада? Или пък Тайланд й навява асоциации с полово предавани болести? Да сложи ризата „Армани“ от мола „МБК“ в Банкок? По-добре не. Изкуствената материя запарва и ще се изпоти, а така ще издаде и че дрехата е евтина имитация. Трюлс нахлузи бяла тениска с неизвестен произход и бързо се завтече към банята. Би било добре да мине тоалетната с препарат и четка. Но първо да свърши най-важното…

Застана пред мивката, свали си ципа и тъкмо си хвана оная работа, когато чу звънеца.

Катрине се взираше във вибриращия телефон.

Наближаваше полунощ, през последните минути вятърът непрекъснато се усилваше и връхлиташе на пориви. Отвън се чуваше скрибуцане, пукане и плющене, но Хари спеше неподвижно.

Катрине вдигна.

— Обажда се Халстайн Смит — прошепна възбуден глас.

— Видях. Какво има?

— Той е тук.

— Кой?

— Валентин.

— Какви ги говориш?

— Някой е отворил портата и… боже мой, чувам как се отваря вратата на плевнята. Какво да правя?

— Не прави нищо… Опитай се… Има ли къде да се скриеш?

— Не. Виждам го на камерата. В коридора пред кабинета ми е. Божичко, той е — Смит звучеше пред разплакване. — Какво да правя?

— Не… не знам — простена Катрине.

Издърпаха телефона от ръката й.

— Смит? Хари съм. Разбрах какво става. Заключи ли вратата на кабинета си? Заключи я веднага и изгаси осветлението. Тихо и спокойно.

Халстайн Смит се взираше в компютърния екран.

— Готово — докладва той шепнешком.

— Виждаш ли го?

— Не. А, ето го.

Халстайн различи фигурата на мъж, който се задаваше от дъното на коридора. Стъпи върху везната, залитна, възвърна си равновесието и продължи покрай боксовете право към камерата. Докато минаваше под една от лампите, тя освети лицето му.

— Божичко, той е, Хари. Валентин.

— Запази спокойствие.

— Но… портата е отключена. Значи има ключове, Хари, Сигурно и за кабинета ми.

— Вътре има ли прозорец?

— Да, но е прекалено тесен и нависоко.

— Тежък предмет, с който да го разбиеш?

— Ами… освен с пистолета.

— Имаш пистолет?

— Да, в чекмеджето при мен е. Но не съм се пробвал да стрелям с него.

— Дишай, Смит. Как изглежда пищовът?

— Ами… черен е. Някакъв „Глок“, доколкото разбрах

— „Глок“ 17. Пълнителят вътре ли е?

— Да. Зареден бил, казаха. Но не виждам предпазител.

— Защото е интегриран в спусъка. За да стреляш, просто дръпваш спусъка.

Смит притисна телефона към устата си и прошепна максимално тихо:

— Чувам ключове.

— Колко разстояние има до вратата?

— Два метра.

— Стани и хвани пистолета с две ръце. Ти си на тъмно, а зад него е светло. Той няма да те вижда добре. Ако не е въоръжен, извикай „полиция, на колене!“. Видиш ли оръжие, стреляш три пъти. Три пъти! Ясно?

— Да.

Вратата пред Смит се отвори.

И той се появи, силует пред светлината отвън. Халстайн Смит усети, че се задушава. Вдигайки ръка, мъжът отсреща сякаш изсмука целия наличен въздух. Валентин Йертсен.

Катрине подскочи. И тя чу гърмежа от телефона, макар Хари да притискаше апарата плътно към ухото си.

— Смит? — извика Хари. — Там ли си?

Никакъв отговор.

— Смит!

— Валентин го е застрелял! — простена Катрине.

— Не, не е.

— И защо реши така? Нали го предупреди да стреля три пъти, а чухме само един изстрел! Пък и не отговаря!

— Това беше изстрел от „Глок“, не от „Рюгер“.

— Но за… — Катрине млъкна, защото от телефона се чу глас.

Тя следеше изражението на силно съсредоточения Хари. Напразно се опитваше да отгатне чий е обадилият се глас: на Смит или на другия, чийто глас бе чувала само на стари записи от разпити; висок, писклив глас, който й бе докарвал кошмари. И който в момента вероятно изреждаше на Хари какво смята да прави с…

— Вдигна ли револвера му от пода? Добре. Сега го прибери в чекмеджето и седни така, че да ти е под око. Ако лежи на вратата, не го мести. Мърда ли? Издава ли някакви звуци? Още по-добре. Не, никаква първа помощ! Ако е леко ранен, само чака да го приближиш. А ако е мъртъв, вече е късно за помощ. А ако е нещо средно — жив, но тежко ранен — значи няма късмет, защото ти няма да мърдаш от мястото си и само ще го държиш под око, Ясно, Смит? Добре. След половин час сме при теб. Ще ти се обадя от колата. Не го изпускай от поглед и звънни на жена си. Да не излизат от къщата. Идваме.

Катрине взе телефона, а Хари се изхлузи от леглото и хлътна в банята. Първо сякаш чу вик, но после разбра, че всъщност е повърнал.

Дланите на Трюлс, отпуснати върху бедрата, бяха толкова потни, че усещаше влагата през панталона си.