ЖАЖДА

Усещаше допира на груботъканата кувертюра отдолу. Тя покриваше цялото широко близо два метра, ниско легло. В стаята имаше още бюро с един стол и хубава старомодна поставка със стереоуредба, върху която стоеше самотна свещ. Хари предполагаше, че и пуловерът, и уредбата са останали от Бьорн Холм. Музиката сякаш се местеше из помещението. Хари и преди бе изпитвал подобно чувство, макар и едва няколко пъти. На границата на алкохолното отравяне понякога успяваше пак да поеме обратно към повърхността и напиването го изпълваше с приятното чувство, че изплувайки, преминава през онези места, които е видял и при потъването.

— Такъв е животът — заключи Катрине. — Както си имал всичко, изведнъж започваш да го губиш малко по малко. Сила. Младост. Бъдеще. Любими хора…

Хари се опита да си спомни какво го помоли Бьорн да подпита Катрине, но то му се изплъзна. Ракел. Олег. Гневът изтласка пристъпа на плач. Губим ги, и още как, дявол да го вземе. Всички онези, които се опитваме да задържим. Самата съдба ни отритва, прави ни нищожни, жалки. Когато оплакваме покойниците си, не е от съчувствие, защото ние знаем, че най-сетне са се отървали от всички земни болки. И въпреки това ридаем. Защото оставаме сам-сами. Роним сълзи от самосъжаление.

— Къде си, Хари?

Усети дланта й върху челото си. Прозорецът изпука под напора на внезапен порив на вятъра. От улицата се чу трясък от паднал предмет. Бурята. Приближаваше.

— Тук съм.

Стаята се люлееше. Той усещаше топлината не само от ръката й, а и от цялото й тяло, макар да ги делеше половин метър.

— Искам да си отида пръв.

— Какво?

— Не искам да ги губя. Нека те ме изгубят. Нека някой да усети какво ми е на мен, който все губя хората около себе си.

— Крадеш моите реплики — засмя се нежно тя.

— Защо?

— Когато лежах в психиатрията…

— Да?

Хари затвори очи, когато ръката й се подпъхна под тила му, стисна го леко и изпрати глухи импулси към мозъка му.

— Непрекъснато променяха диагнозата. Шизофрения, гранично разстройство, биполярно разстройство… Ала във всички амбулаторни листове неизменно присъстваше един израз: „със суицидни нагласи“.

— Мхм.

— Всичко минава.

— Така е. И пак се връща, нали?

Катрине пак се засмя.

— Нищо не е окончателно. Животът по определение е временен и в процес на непрекъсната промяна. Превратната му същност ни причинява страдание, но едновременно и прави битието по-поносимо.

— И това ще мине.

— Да се надяваме. Знаеш ли, Хари, с теб си приличаме. Родени сме да бъдем сами. Самотата ни привлича неудържимо.

— И затова все гледаме да се отървем от любимите си хора?

— Така ли постъпваме?

— Не знам. Знам само, че докато стъпвам по този толкова крехък лед от щастие, се боя до смърт. И понеже толкова се страхувам, ми се ще всичко да приключи и най-сетне да пропадна.

— Точно затова бягаме от любимите си хора. Търсим утеха в алкохола, в работата. В случайния секс.

„Вършим онова, с което можем да бъдем полезни-Хари пак се сети за думите на дядо си. — Докато близките ни кървят до смърт.“

— Не можем да ги спасим — отвърна тя сякаш в отговор на мислите му. — Нито пък те — нас. Само ние сме в състояние да си помогнем.

Хари усети как матракът потъна. Знаеше, че тя се е обърнала към него. Усещаше горещия й дъх по бузата си.

— Ти имаше любим човек в живота си, Хари. В твое лице и Ракел бе открила истинската любов. Не знам на кого от двама ви завиждах повече.

Кое го правеше толкова сензитивен, да не беше взел екстази или ЛСД? В такъв случай, къде ли се беше сдобил с наркотик? Нямаше никаква представа. Последното денонощие тънеше в черна дупка.

— Не бивало да се тревожим предварително, така казват. Но когато човек е наясно, че му предстоят единствено грижи, не разполага с друга въздушна възглавница, освен тревогата в аванс. А най-добрата подготовка за сблъсъка с нещастието е да живееш всеки ден като за последно. Нали?

„Бийч Хаус“. Спомняше си това парче. „Желания“. Е, значи не беше закъсал съвсем с паметта. Спомни си и бледото лице на Ракел върху бялата възглавница — светло и въпреки това мрачно, размито, близко и едновременно далечно, лице в тъмни води, което напира изпод кората лед. Спомни си и думите на Валентин: „Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.“

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че дните ти са преброени? — попита Катрине.

— Не знам.

— Щеше ли…

— Казах ти, не знам.

— Какво не знаеш? — прошепна тя.

— Дали бих спал с теб.

В последвалото мълчание Хари чу стърженето на метал, който вятърът влачеше по асфалта.

— Усети — прошепна тя. — Умираме.

Хари притаи дъх. Да, помисли си. Умираме. И долови, че и Катрине спря да диша.