ЖАЖДА

— Защо питаш?

И тя усети как този поглед за пореден път я разтърсва като електрически ток, как този мъж, често толкова отнесен и дистанциран, можеше да изтласка само с един поглед всичко останало, да поиска — и да получи — цялото ти безусловно внимание. И в този миг за теб в целия свят да съществува един-единствен мъж: Хари Хуле.

— Аз пък — засмя се смутено Катрине. — Давай нататък.

— Ева, но с W, не с V. Мама и тате искали да съм уникална. После се оказа, че в разни страни от железния блок това име било много разпространено.

Тя се засмя и отпи от халбата. После зина и избърса с два пръста червилото, напластило се в ъглите на устата й.

— Или страни на изток от Желязната завеса, или страни от Източния блок — поправи я мъжът.

— А? — разсеяно измърмори тя, докато го оглеждаше.

Беше ли готин? При всички случаи превъзхождаше повечето мъже, с които я сватосваше Тиндър. Значи криеше някакъв недостатък, но с течение на времето щеше да излезе наяве. Опитът я беше научил на това.

— Пиеш бавно — отбеляза тя.

— А ти явно си падаш по червеното — мъжът посочи палтото й, метнато връз облегалката на стола.

— Да, като вампирясалия убиец — Ева вдигна показалец към новините, излъчвани по плазмата.

Футболният мач беше свършил и барът, допреди пет минути пълен, започна да се опразва. Ева усещаше, че е на градус, но не чак пияна.

— Чете ли материала във „Ве Ге“? Извергът пил от кръвта й, представяш ли си!

— Да, четох го. Знаеш ли къде жертвата е изпила последното си питие? На стотина метра по-нагоре по улицата, в бар „Джелъси“.

— Това сериозно ли? — Ева се озърна.

Повечето посетители бяха дошли с компания. Беше забелязала, че някакъв мъж, седнал сам, често-често поглежда към нея, но той вече си бе тръгнал. И не беше Промък.

— Сериозно, ами. Още едно питие?

— Непременно — потръпна тя. — Бррр!

Тя махна на бармана, но той поклати глава. Голямата стрелка беше прекрачила магическата граница.

— Е, друг път — каза мъжът.

— След като ме наплаши яко, сега ще ме изпратиш до къщи — настоя Ева.

— Разбира се. Към „Тьойен“, нали?

— Хайде — тя закопча червеното палто над червената блуза.

На тротоара се поолюля, залитна съвсем леко, но усети как той я подкрепи дискретно.

— Един тип беше започнал да ме преследва — сподели тя. — Кръстих го Промък. Срещали сме се само веднъж. Прекарахме си, така да се каже, сносно, но аз не исках да повтаряме. И той откачи. Направо се лепна за мен и започна да се появява на срещите ми с други мъже.

— Сигурно е голяма гадост.

— Голяма — засмя се тя. — Но е и гъдел, че си способен да омагьосаш някого до степен да не му излизаш от ума.

Тя се задави.

Пъхна ръка под неговата. Той я слушаше учтиво, докато тя му разказваше как завъртала главите на мъжете.

— Тогава бях голяма хубавица. Първоначално си мислех, че случайно се е озовал на същото място като мен, но впоследствие ми стана ясно, че ме преследва. И знаеш ли? — тя спря рязко и залитна.

— Ами… не, не знам.

— Понякога ми се струваше, че е влизал в апартамента ми. Нали мозъкът има свойството да разпознава миризмата на хората на несъзнателно ниво.

— Да.

— Представяш ли си, ако той е вампирясалият убиец?

— Е, чак пък такова съвпадение. Тук ли живееш?

Ева вдигна глава към фасадата отпред.

— Да. Много бързо стигнахме.

— Нали казват, че в приятна компания времето лети. Е, благодаря ти за…

— Няма ли да се качиш за малко? Май ми е останала една бутилка в барчето.

— И двамата пихме достатъчно…

— Само да провериш дали моят преследвач не се е вмъкнал вътре. Моля те.

— Малко вероятно е.

— Виж, в кухнята свети — тя посочи апартамента на първия етаж. — Изгасих, преди да тръгна. Сигурна съм!

— Сто процента ли? — мъжът едва потисна прозявката си.

— Не ми ли вярваш?

— Извинявай, но наистина трябва да се прибирам и да си лягам.

— Къде останаха истинските джентълмени? — тя го изгледа враждебно.

— Ами… сигурно са се разотишли по домовете си и вече спят — усмихна се той.

— Ха! Женен си и ти се е приискало да забършеш нещо чуждо, но после те е хванала гузната съвест, нали?

Мъжът я измери с поглед. Все едно я съжаляваше.

— Да — призна. — Така е. Лека нощ.

Ева си отключи и влезе в сградата. Изкачи стъпалата към високия първия етаж. Ослуша се. Пълна тишина. Изобщо не си спомняше угасяла ли е осветлението в кухнята. Каза го само за да вкара мъжа в апартамента си. С това твърдение обаче сякаш предизвикваше съдбата. Ами ако Промък действително я чакаше вътре?

Чу шум от тътрузещи се крака зад вратата към мазето. Някой завъртя топката и оттам излезе мъж в охранителна униформа. Заключи вратата с бял ключ, обърна се, видя Ева и видимо се сепна.

— Не ви чух — позасмя се той със затворена уста. — Простете.

— Проблеми ли има?

— Напоследък са зачестили кражбите в мазетата и жилищната управа назначи патрул.

— Значи работите за нас? — Ева наклони глава.

Мъжът не беше за изхвърляне. Биваше си го. Пък и не беше млад-зелен като повечето пазачи.

— Може ли да ви помоля да проверите и моя апартамент? И при мен влизаха с взлом. А отвън видях, че свети лампа, която — помня — на тръгване угасих.

Охранителят сви рамене.